— Без да ми се обиждате — рече Макхинлит, — но аз ще избера вегетарианския вариант.
Той подаде блюдото на капитан Анастейзия. Екипажът се беше натъпкал лакът до лакът на малката маса в тясната корабна кухня. Мирисът на лук, чесън, кумин, чили, къри и кокосово мляко не успяваха напълно да прикрият мириса на месото. Капитан Анастейзия погледна в купата и я подаде на Сен. Сен видимо преглътна повдигането си. Еверет подаде блюдото право на Шарки. Шарки беше одрал, изкормил и изчистил създанието, беше му отрязал главата и опашката, но остави на Еверет задачата да го превърне във вечеря. Еверет едва се бе насилил да докосне плътта му. Тънките му кости се трошаха и цепеха под ножа. Изсипа месото в пастата от масала за пържене, заля го с кокосово мляко и го захлупи с капака. Дори след час се оказа, че все още е гумено, когато го набоде изпитателно с вилицата.
Всички очи гледаха Шарки. Той си гребна голяма лъжица и напълни уста. Задъвка. Дъвка дълго време.
— Бона манджари. Нищо му няма. Малко жилаво. Има вкус на алигатор.
— Това наан ли е? — попита Макхинлит. — Дай да го пробваме.
Еверет му подаде хляба, все още топъл от фурната.
— Нанизах го на клечка и го държах над горещото ядене, за да бухне малко — обясни момчето.
— Баба ми го правеше с огън от въглища — каза Макхинлит. — Само малко да го огрее горещото. Да вървят по дяволите всички тандури пещи в Гован2. Ще се възползвам и от малко дал, мистър Синг.
Еверет му подаде купата със супа от леща и къри. Беше му простено. Не напълно, не незабавно, но процесът започваше. Всички бяха заедно на катастрофирал кораб, на свят, по-чуждоземен, отколкото можеха да си представят, а смъртта и опасностите се спотайваха под самите им крака. Бяха семейство.
— Баба ми даде рецептата си за халва — каза той. — При всяка специална ситуация я правеше.
— О, да, същата работа, когато и аз бях малчуган — отвърна Макхинлит. — Светата Коледа, добри оценки от контролно, кучето си има кутрета, внукът на трети братовчед се сгодява; забъркай халвата. Нейната беше различна от твоята; правеше я от грахово брашно, така че беше по-скоро като дъвка, имаше зелен цвят и някак си тревен вкус. Едва след като почина, открих, че я е правила с индийски коноп… за присъстващите бледолики обяснявам, че говоря за канабис. Нищо чудно, че всички онези хлапета се търкаляха наоколо с усмивки до ушите… надрусани до козирката.
— Не знаех, че семейството ти е от Гован — обади се капитан Анастейзия.
— Ами има разни работи, които ти казвам, и други, за които никога не питаш — отвърна Макхинлит. — Трябва да бях единственият деси3 бой в Гован, който не умееше да готви. Винаги малко съм съжалявал.
Еверет си помисли: мога да те науча, но не го каза. Макхинлит си имаше свой собствен свят от двигатели и електричество, където беше пълен господар. Не би направил крачка назад, за да се превърне в чирак в нечий друг свят.
— Мистър Макхинлит, забелязах, че си носиш мешката — каза капитан Анастейзия. — Някакъв шанс за малко бижу звуци?
Макхинлит разкопча сложните месингови закопчалки на напукания кожен куфар и извади гайдата. Кухничката се оказа твърде тясна, за да разгърне както трябва всички ручила, и излезе на пътеката отвън, наду меха и преметна ручилата през рамо. След това засвири здравата „Шотландийо храбра“, така че звукът разтърси чиниите по рафтовете и чашите по куките. Продължи с „Гиздавите брегове на Лох Ломонд“ и „Пътят към островите“. Капитан Анастейзия отмерваше ритъма с юмрук по масата.
— Звукът си е звук, сър! — оповести тя.
— Навремето при официални вечери свирех за господаря и командир на Кралски дъб — обясни Макхинлит на Еверет. — И никакви там „О, да, сега“ от разните му мюзикхоли: истинска музика за гайда, само военни и погребални маршове.
— Благодаря, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия. — Сен, сцената е твоя.
Сен се наведе през масата към Еверет:
— Наблюдаваш ли хубавичко? — попита тя.
Тя разпери пръстите на дясната си ръка пред лицето му и щракна. Появи се карта таро „Евърнес“: човек в цирков костюм на райета върху едноколка, който жонглира с планети. Момичето му показа един пръст на лявата си ръка. Когато Еверет отново погледна дясната, картата беше изчезнала от нея.
— Сега ще я накараш да се появи отново — каза той. — Само половината номер е да я накараш да изчезне. Хитростта е да я върнеш. В това е престижът. Гледал съм филма. Разбра ли сега. Наблюдавам те хубавичко.
Сен щракна с дясната ръка. В нея се появи не картата, а телефонът на Еверет.
3
(Санскр.) земя, страна — ендонимен етноним като самоидентификация за родов произход от страните на индийския субконтинент. — Б.пр.