Тесни мостове, тънки като остриета на ножове, прикрепяха града планина към стените на цилиндъра. Небемаранът направи заход под и около мостовете; Еверет видя, че по тях се тълпят Джиджу, бутат се, без да се интересуват от отсъствието на обезопасителни парапети. Но ако паднеха, едва ли щяха да падат дълго. Гравитацията би ги притеглила първо в едната, а после в другата посока. Щяха да започнат да подскачат нагоре и надолу по същия начин, по който слънцето подскачаше през дупката в центъра на Света на Диска, докато не постигнат състояние на покой върху същия мост, откъдето са паднали.
Пилотите на Господарите на Слънцето накараха небемарана да се издигне и го сгънаха във формация за кацане. Приземи се леко в края на един каменен контрафорс, който се извиваше над пропастта от главното тяло на замъка. Еверет допусна грешката да хвърли поглед надолу, докато излизаше от летателния апарат. Долу, долу, далеч долу дъното на света бе препълнено със звезди. Почувства, че ръката на Шарки улавя здраво лакътя му.
— Внимателно, мистър Синг.
Едно отделение от дворцови стражи Джиджу, с червени гребени и ореоли с еднакви цветни шарки, разделиха строя си, за да пропуснат принцеса Какакакакса. Какс се обърна и махна на Еверет и Шарки да я последват, чисто човешки жест.
— Коя беше онази светска песен, която ми цитира, когато се спуснахме в ямите на Наан? — попита Шарки.
На Еверет му трябваха няколко секунди, за да си припомни песента и въпросния случай.
— „Не ще пристъпваш сам“6 — отговори той.
Ескортът им тръгна редом с тях. Стълбището надолу към сияйния портал на кулата беше стръмно и несигурно.
— Напомни ми какви бяха думите — каза Шарки.
Сен отпи от чашата, но не успя да прикрие намръщеното си изражение.
— Прекалено много чили — обади се капитан Анастейзия. — Нали?
— Хубаво е, мамо — увери я Сен.
— Не, не е — увери я капитан Анастейзия. — Само Еверет може да приготвя хубаво какаото на Еверет.
Сен беше кацнала на свалената седалка в каютата на капитана. От доста дълго капитан Анастейзия не беше чувала характерното чук-почук на вратата на каютата си, но веднага беше разпознала кода. Паларе: Можем ли да говорим?
— Не! — Сен вдигна пръст. — Правило номер едно на паларе!
Правило номер едно на паларе беше единственото правило на паларе. Момичешки разговор. Никакви мъже, никакви момчета. Просто момичета, които разговарят. Сен побутна чашата с какао надалеч от себе си, през малката сгъваема масичка.
— Не е чак толкова зле — каза капитан Анастейзия.
— Да. Не. Може би. Не зная! — Сен пламна внезапно. Тя се помести на тясната седалка. — Защо седим тук и пием горещо какао, докато онези гущери полони са пленили кораба и са пробили дупки в корпуса, и ни откарват само Той знае къде, и хубаво, зная, че са омита, но Еверет и Шарки… те дори не знаят какво е станало с нас, и трябва да направим нещо по въпроса още сега. Говорим за кораба!
Капитан Анастейзия отпи от какаото си:
— Например какво?
— Ами не зная. Например каквото и да е. Ти си капитанът. Измисли нещо. Винаги измисляш нещо. Както онзи път в Тромсьо.
Една неочаквана зимна виелица, спуснала се от Свалбард и Земите на Цар Александър, беше приковала половината европейски лайнери на „Скандия“ от Нарвик чак до Хелзингер. По същото време Санкт Петербург се разправяше с поредния от честите, редовни и обречени скандинавски бунтове. Екипажът на Евърнес — по това време Сен беше необуздано, цапнато в устата десетгодишно момиченце — беше спуснал котва на сигурно място и пиеше греян пунш, докато звукът от автоматична стрелба отекваше около дървените къщи на Тромсьо. Изминаха пет дни, след което от бурята се появи раздърпана група бежанци и революционери, нордически сепаратисти, насинени и окървавени. Умоляваха да ги превозят до Англия. Имаха злато. По онова време отговорник по товарите беше Роберто Хемингър; двамата с Макхинлит спореха яростно дали да дадат убежище на бежанците, но капитан Анастейзия много добре познаваше диващината на царските казаци. На шестия ден виелицата се насочи към Горен Дойчланд, а Евърнес се издигна и незабавно беше призован по радиото от флотилия имперски фрегати. Претърсиха кораба. Претърсиха зад всяка мачта и греда, всеки квадратен метър. Не претърсиха цистерните с баласта, където капитанът бе укрила пътниците им без билети, дишащи посредством маркучи.