Поредният кораб, който щеше да срещне своя край.
Сен замръзна, щом споменът, силен като удар, я пренесе обратно на онази първа спасителна капсула, която пропадаше свободно от горящия корпус на Феърчайлд, увиснал там горе на фона на буреносните облаци, в пламъци, пламъци, докато парашутите не се разтвориха, за да скрият ужасяващата гледка.
Беше прокълната; беше привлякла злощастието върху кораба така, както шпилът на Христовата църква „Спиталфийлдс“, църквата патрон на ветровиците, привлича мълниите. Тя беше Дона Дарксайд, светицата на ветровиците, покровителка на Жертвения агнец, Късмета и Метеорологичното време. Беше Сен Шипкилър8.
Сен се отби, за да хвърли последен поглед на собствената си лати. На бъркотията от дрехи, хаоса, гримовете и вмирисаните неща, списанията и малката кутийка, в която събираше идеите си, изрезките, лъскавите дреболийки за нейните карти таро. Едва не взе кутийката. От стените на каютата свеждаха погледи ръгбисти; въображаеми гаджета, мускулести богове на спорта. Спасявай се, Сен. Последен поглед, но не и последното нещо. Сен поспря за миг в началото на главния коридор. Все още усещаше мириса на кръв. Генкралиците бяха излекували тялото ѝ, но помнеше болката, която Шарлът Вилие ѝ причини с такава лекота. Сен отвори рязко оръжейния шкаф и взе един от ударните пистолети. Никой повече нямаше да я нарани по този начин. Едно докосване на червения бутон приведе оръжието в готовност. Сен се спусна трополящо по стълбището. Евърнес звънтеше от бумтящия бараж. Гръбнакът на кораба простена и се изкриви. От съоръженията по тавана се посипаха отломки.
Евърнес умираше. Сен се закова на място, безпомощна от ужаса и скръбта. Ето така щеше да свърши всичко: трима човеци в малка спасителна капсула, политащи над изкуствен, чужд свят.
— Не!
Тя опита да избърше сълзи със свободната си ръка. Не спираха.
— Сен! — капитан Анастейзия стоеше на шлюза за спасителната капсула, месингово яйце, увиснало в спускателния си хамут над празното пространство.
Макхинлит беше отворил аварийния люк. Очакваха само нея. Можеше да им се опълчи. Да откаже да напусне. Не биха я изоставили. Корабът можеше да оцелее. Корабът винаги оцеляваше.
— Сен!
— Ма! Тук съм! Тук съм!
Надолу по стъпалата, през товарната палуба. Акумулаторите все още си стояха наполовина ремонтирани под краката ѝ. Покрай инженерния отсек на Макхинлит. Каишите, които използваха за подсигуряване на товарните контейнери. Всички онези курсове до студения север, когато пропелерите работеха на пълна тяга и ги теглеха през ветровете, спускащи се от полюса. Всички онези топли нощи, когато спеше на специалното си местенце при товарния люк и оставяше топлите ветрове на Амексика да я унасят с ароматите си на хвойна и градински чай.
Емоцията я накара отново да спре рязко.
От стълбището се появи фигурата на едно от създанията Джиджу, високо, жилаво, със стави под странни ъгли, което насочи към главата ѝ жезъл, завършващ с топка. Между нея и спасителната капсула.
— Сен, дай ми Инфундибулума — каза генкралицата с гласа на Сен.
Джекаджек Растийм Бешешкек: създанието Джиджу, което я беше излекувало, създанието, което ѝ бе отнело гласа и езика, което бе поставило в главата на Сен цялата ужасна история на своя народ.
— Не, няма. Няма да го получиш.
— Сен, Господарите на Слънцето ще ни избият до крак. Всеки един от нас. Това искат. Винаги са го искали. Те властват над слънцето. Виждала си го.
Образите, безкрайните войни, цикличното построяване и унищожаване; не бяха просто случайност, нещо, което просто е изтекло от мозък в мозък. Джекаджек беше сложила образите там тъкмо заради настоящия момент. Сен щеше да види и разбере Господарите на Слънцето и планът им от милиони години да бъдат единствени владетелки на Световното колело. Сен беше видяла. Сен беше разбрала. И разбираше още много, много други неща.