Стенуолд замръзна на място. „О, не — помисли си, — не е възможно да са обърнали и Скуто. Не и човека, при когото пратих децата.“
— Какво правех, когато се срещнахме за пръв път? — попита Скуто, като го оглеждаше подозрително с примижали очи.
Стенуолд го зяпна.
— Моля?
— Какво правех, когато ме видя за пръв път? — повтори шипородният и разклати арбалета толкова силно, че стрелите вътре издрънчаха.
Стенуолд продължи да се кокори.
— Отде да знам бе, човек? Забравил съм. Помня само, че те беше избило на поезия, ужасна. Даже мога да ти изрецитирам няколко стиха, ако това ще помогне.
— Няма нужда — побърза да го спре шипородният. — Влизай. Имаме новини от смесен характер.
Влезе на заден ход в колибата, като свали арбалета, и махна на Стенуолд да го последва.
— И аз имам новини — каза бръмбарородният, — лоши в по-голямата си… — Не успя да довърши, защото Тиниса едва не го събори на пода.
— Толкова се радвам, че си добре. — Прегръщаше го с всички сили. — Мислехме, че си влязъл право в капана.
— О, влязох — потвърди той, а когато момичето го погледна стреснато, добави: — Какво, мислиш, че старият Стенуолд не може да се грижи за себе си? — Отдалечи я на една ръка разстояние, огледа я от главата до петите и съзря сянката на последните дни. — Радвам се да видя, че и теб те бива в оцеляването, донякъде поне — каза нежно той.
Зад нея, сред машинариите на Скуто, Тото пристъпяше от крак на крак.
— И ти си се справил, а? Браво на момчето.
— Да, майстор Трудан — отвърна чинно Тото, все едно още бяха в Академията.
— Бива го в ръцете тоз момчурляк — вметна Скуто. — Ако нямаш други планове за него, ще се радвам да остане при мен.
— Кой ще остане и кой не… — отвърна мрачно Стенуолд. — Това е централният въпрос, нали така? Уви, Челядинка и Салма не са извадили вашия късмет. Били са предадени на осоидите.
— Знаем — каза Тиниса. — Имперски конвой с роби вече е напуснал града в източна посока и по всичко личи, че двамата пътуват с него.
Стенуолд издиша шумно.
— Виждам, че не сте си губили времето. На изток, значи?
— Към Империята — вметна услужливо Скуто.
— О, това го знам. Нищо, че отдавна не съм ходил по тези места. — „От седемнайсет години, през които незнайно защо се залъгвах, че този момент ще ме подмине.“ — Ще ми се да имахме повече време. — „Ще ми се аз да имах повече време.“ — Не е нужно някой да идва с мен и го казвам най-сериозно.
— Това е добре, защото аз определено няма да дойда — заяви категорично Скуто. — В Империята недолюбват чужденците, но такива като мен направо ги мразят.
— Ти и без това си ми нужен тук — кимна Стенуолд. — Тото, ти също можеш да останеш, ако искаш. От Скуто ще научиш много неща.
— Аз… предпочитам да дойда с вас — каза Тото и погледна смутено към шипородния. — Извинявай, но… те са ми приятели.
— Ако нещата се развият зле… редно е да знаеш, че в Империята гледат с лошо око на хората със смесен произход — предупреди го Стенуолд.
Тото вдигна рамене сякаш да каже, че и извън границите на Империята нещата не стоят по-различно.
Стенуолд се стегна вътрешно.
— Тиниса…
— Хич и не питай. Идвам с теб, естествено. Няма нужда да ме молиш — изрече решително тя, но като видя насилената му усмивка, си помисли, че може би се е канел да я моли за друго.
— Скуто, ти ни приготви всичко необходимо за пътуването. С вас двамата ще се срещнем при старата леярна „Тежката каруца“ източно от града. Аз ще се погрижа за подкреплението.
17.
Реалността се разминаваше драматично с очакванията й, но явно представите й за собствената й значимост са били силно преувеличени.
Вярвала бе отвъд всякакво съмнение, че ще я върнат в Хелерон, ще я хвърлят в някой зандан, ще я разпитват, ще я изтезават дори. И се бе чувствала готова да ги заплюе в лицата.
Слънцето напичаше, а въздухът тежеше от прахоляк. Нито нея, нито Салма бяха удостоили с влажна килия в тъмно подземие. Но поне бяха заедно. И когато хвърляше поглед към него, той изцеждаше по някоя усмивка в нейна чест.
Освен тях двамата имаше още десетина пленници. Войниците на Талрик се бяха присъединили към друг взвод, охраняващ колона от вързани един зад друг затворници, и групата се беше отправила без бавене през пущинака източно от Хелерон. Разговорите между затворниците бяха забранени, правило, което войниците не пропускаха да подчертаят с юмруци, но дори да не беше така, Че едва ли би имала какво да си каже с другите пленници. Бяха мравкоиди от непознат за нея град, бръмбароиди, които май не бяха родом от Хелерон, двама мухородни и едно кльощаво същество с восъчна кожа и несъразмерно високо чело, чиято расова принадлежност й беше неизвестна. Повечето бяха мъже, имаше само две жени, и всичките изглеждаха по-обезсърчени и от нея. Понасяха пленничеството си с чувство за неизбежност.