— Вие откъде избягахте?
— Да сме избягали? Хванаха ни извън града.
— Не, не, откъде избягахте, преди да стигнете Хелерон? Колко далеч успяхте да стигнете?
И тогава Че разбра.
— За пръв път ни е. Преди никога не съм била… робиня.
Мъжът кимна мълчаливо. На възраст изглеждаше колкото Стенуолд, но за разлика от него беше слаб и изпит като от тежък труд и недохранване.
— Съжалявам — каза той.
— Е, аз пък съжалявам за всички нас — отвърна Че.
Той поклати глава, без да я поглежда. Високият мъж с восъчнобледата кожа до него внесе яснота:
— Иска да каже, че ние сме избягали роби, а Империята никак не обича бегълците. А понеже сте с нас, и вие ще го отнесете. Съжаляваме, защото неволно сме станали причина за вашите бъдещи страдания.
— Но вие сте роби — каза Че. — Не може да се вините, че сте избягали.
— Ще свикнеш. — Восъчнобледият мъж от незнайна раса поклати глава. — Вината е наша. Ние сме нисша раса.
Че го гледаше с вдигнати вежди. В тъмното беше трудно да се каже доколко искрен е фатализмът му, но изглеждаше дълбок и изстрадан, втълпяван в продължение на години.
— Аз не съм роб — заяви упорито тя. — Никога няма да бъда роб. Тук поне. — Тя посочи челото си. — Без значение колко често ми го повтарят.
Изглежда никой не смееше да я погледне в очите. Че спря погледа си върху една мравкородна жена с румено лице.
— Ти си войн, нали? Всички мравкоиди са войни. Кажи ми, че поне ти не мислиш като тях.
Жената я стрелна изплашено с очи, в които се четеше молба да говори по-тихо.
— Участвах в бунта при Мейнис — отвърна тя. — Тогава бяхме войни. В продължение на две десетници бяхме войни. А после армията им се върна от фронта и ни смазаха. Разпънаха четиристотин мъже и жени по стените на града. И не само бунтовници — всякакви хора, всеки, който не им беше симпатичен. Отведоха стотици наши деца в робство. Оцелелите бунтовници дамгосаха по лицата. Аз избягах. Вече не съм войн. Видях до какво води това. Сега ще ме убият. Ще ме убият и ще съберат целия град да гледа.
— Защо не се биеш тогава? — настоя Че. — Какво имаш да губиш?
— Ти не разбираш — отвърна с равен глас мравкородната жена.
Мъжът от незнайната раса изсъска тихо и те се умълчаха — един от пазачите минаваше край заграждението. След като осоидът се отдалечи, мъжът с високото чело се наведе към Че.
— Утре, ако още си жива, ще разбереш какво е да си роб — каза той почти все едно я окуражаваше.
— Ако съм жива ли? Може и да не си чул, но ние, бръмбароидите, сме жилав народ.
— Утре един от нас със сигурност ще умре — обясни простичко той. — Така действа Империята.
Повечето роби се събудиха призори по силата на стар навик. Онези, които се успаха, изтощени от дългия преход предния ден, бяха събудени от плющенето на камшик, който разцепи въздуха. А неколцината, които не скочиха и тогава, усетиха удара му върху себе си.
Салма се беше събудил рано и разтърси Че, преди охраната да е стигнала до нея. Вдигаха ги и ги връзваха един зад друг. Салма се огледа. Опитваше се да прецени дали моментът е подходящ да си пробват късмета, но пазачите бяха нащрек. Ако беше сам, може би щеше да опита — да отмъкне нож с бързо движение, да среже въжетата си и да излети. Но дори така шансовете му бяха нищожни, а с Че никога нямаше да успее.
Салма никога не беше вземал отговорностите си на сериозно, дори към битието си на принц се отнасяше небрежно и изобщо гледаше на живота леко и с усмивка. У дома беше участвал в придворните игри, беше ухажвал девойките, приемал бе охотно дуели и въздушни надбягвания. Дори когато войната и Империята стигнаха до източните княжества, това не промени драстично отношението му към живота.
По-късно го пратиха да учи в Колегиум и там Стенуолд му отвори очите за Империята и нейните амбиции. Но дори и тогава всичко му изглеждаше по-скоро игра, приятно вълнение, с което да се разнообрази между изпитите и флиртовете. Осоидите несъмнено бяха негови врагове, но бяха и много, много далеч.
Само че в Равнините с техните невъобразими средства за транспорт въпросното „много далеч“ можеше за нула време да се превърне в „тук“. И Салма изведнъж се сблъска с проблема за отговорностите.
— Хайде. — Помогна на Че да се изправи. Един от пазачите със скрити зад шлемове лица ги върза един за друг и ги бутна да тръгват. Докато бяха в Колегиум, Салма намираше Че за крайно забавна по един особено обичлив начин — вечно хвърчеше насам-натам и винаги гледаше толкова сериозно на всичко. На образованието си, на морала, на отчаяните си опити да усвои Изкуството на предците. Превръщаше всичко в драматична криза, от която зависи оцеляването на малкия й личен свят. Дълбоко в себе си Салма смяташе подобно поведение за комично, но пък за него комични бяха кажи-речи всички стремежи и норми на бръмбарското общество.