Двама от пазачите държаха дълги копия с извити като тирбушон накрайници и с напречник на половината дължина по подобие на ловните копия. Въпреки съвета на Салма Че продължи да гледа. Пазачите набиха здраво едното копие под ъгъл в земята и повлякоха жертвата към него. В този момент Че разбра какво се канят да правят, нервите й изневериха, тя стисна очи и извърна глава. Но нямаше как да спре звуците — сърцераздирателните писъци на мъжа, които не спираха и не спираха, все по-слаби и по-слаби.
Когато Че отвори очи, мъжът още беше жив, но нямаше сили да вика. Висеше от кръстосаните копия, които минаваха през тялото му, излизаха под мишниците и се забиваха в разперените ръце; висеше безпомощно като захвърлена марионетка. Не й оставаше друго, освен горещо да се надява, че мъжът ще издъхне бързо. Само това.
Вярвала бе, че е специална, че Салма е специален, иначе защо Талрик ще си прави толкова труд да ги открие и залови. Но ето ги тук, а Салма като по чудо се бе разминал със съдбата на увисналия от копията нещастник.
— Така! — изрева Брутан, когато пролуката в колоната от роби беше обрана и въжетата — вързани наново. — Капитанът иска да тръгнем веднага. Така че мърдайте!
Камшиците заплющяха. На изток пътят им щеше да ги отведе оттатък сенчестата шир на Даракионския лес, през хълмист терен, където картите свършваха, и оттам право в сърцето на Империята.
Напоследък Стенуолд понасяше храбро удари от най-разнообразно естество, но се оказа неподготвен за вълната от болезнени спомени при вида на Тисамон, седнал на обичайната им маса в таверна „Егелитара“. Старото им място за срещи в Хелерон, мястото, където петимата винаги се събираха. Таверната още беше тук въпреки изминалите години, дори собствениците бяха от същото семейство, макар и от друго поколение. И Тисамон беше тук, настанил се спокойно на ъгловата маса отпред, сякаш Мариус или Атриса можеха всеки момент да прекосят площада и да седнат при него.
Но от онзи техен свят беше останал единствено Стенуолд, който да пресече площада с натежало сърце.
Беше на няколко крачки от масата, когато осъзна, че и молецородният е тук, Ахеос. Дребният мъж седеше до Тисамон като мълчалива сянка, сякаш не се намираше в самата цитадела на своите врагове. Никой не му обръщаше особено внимание, ако не се броят озадачените погледи от време на време. Може да беше заради стройната фигура на Тисамон, която обезкуражаваше излишното любопитство, но по-скоро причината се криеше в различния начин, по който бръмбароидите и молецоидите гледаха едни на други. За молецоидите от Тарн Хелерон беше символ на вездесъщото зло, което озлочестяваше свещената им планина и заразяваше културата им. За едрите хелеронски индустриалци молецородните бяха дребна неприятност в един голям свят. Свят, в който промените в пазарната цена на калая бяха далеч по-сериозен повод за притеснение.
Стенуолд кимна на Тисамон и седна.
— Виждам, че още си тук — каза той, обръщайки се към молецоида.
— Очевидно — отвърна Ахеос. От тона му ставаше ясно, че в неговите очи Стенуолд е най-вече бръмбароид, а всичко останало са подробности от пейзажа. — Имам дълг и смятам да го платя.
— Започваш да звучиш като него — отбеляза Стенуолд и стрелна с поглед Тисамон.
— Господари на Сивото, слуги на Зеленото — произнесе Ахеос, цитирайки ключова фраза, запазила се от времената преди революцията. — Кой казва, че не можем да се учим от братята си?
— Ясно. Нека говорим по същество обаче. Аз отивам да спася племенницата си от осородните. Ти какво искаш?
Директният въпрос наруши за миг самообладанието на молецоида.
— Твоята племенница ми помогна — каза той. — Аз не успях да й върна жеста и бих искал да поправя това сега.
— Ще говоря без заобикалки — продължи Стенуолд. — Ти мистер ли си?
Белите очи на Молецоида се разшириха за миг, явно не бе очаквал Стенуолд да знае това име. Мълчанието се проточи. Тисамон ги наблюдаваше безстрастно.
— Не — отговори накрая Ахеос. — Но… в Хелерон има агенти, разбира се. Говорих с тях. Те са съгласни, че въпросът с Империята на осите може в бъдеще да ги засегне, така че разчитат да им докладвам. — Вътрешно Ахеос потръпна при спомена за истинските събития, за това колко усилия му бе струвало да убеди незаинтересованата си свръзка в редиците на мистерите и да си осигури позволението й. Вариантът, който поднесе на Стенуолд, звучеше значително по-добре. За Челядинка и дълга си към нея беше премълчал, защото подобни неща биха били непонятни за тайното общество, което защитаваше интересите на молецородните в чужбина.