Реакцията на Стенуолд беше донякъде неочаквана.
— Твоите хора могат да бъдат убедени, че осоидите са заплаха, така ли?
Ахеос присви очи. Опитваше се да прецени новата посока, в която беше поел разговорът.
— Възможно е.
— Те наистина са заплаха — кимна Стенуолд. — Повтарям го от години, но никой не чува. Сега обаче ножът е опрял до кокал. След като върнем Челядинка и Салма, с теб трябва да си поговорим сериозно.
Ахеос кимна. Вътрешно обаче знаеше, че изплати ли веднъж дълга си, Стенуолд повече няма да го види.
— Май е по-добре да идем при другите — предложи Стенуолд и усети как тежестта на близкото бъдеще го притиска безмилостно. — Чакат ни извън града. — Изправи се, но погледът му все се връщаше към Тисамон. „Ето че мигът настъпи.“ Отпуснати му бяха толкова години, в които да се подготви за това, а сега се оказваше, че ги е пропилял безвъзвратно.
— Знаеш ли къде я водят? — попита Тисамон.
— На изток. Или в Аста, или по-навътре в Империята.
Стенуолд запристъпя от крак на крак. Колкото по-скоро приключи с всичко това, толкова по-добре. Ахеос също беше станал, но мислите на Тисамон явно бяха другаде.
— През последните години често съм преследвал хора източно, оттук. Знам откъде минават конвоите на осоидите. Те са хора на навика. Искаш ли да тръгна напред и да разузная?
Стенуолд се умълча. Съдбата най-неочаквано му беше дала отсрочка.
— Да разузнаеш? — Не, не би било честно към Тисамон. Неизбежното можеше и да изчака още малко, но нямаше да изчезне. По-добре да се изправи лице в лице с него още сега. Но гласът му го изпревари и го предаде: — Би било добре. В такъв случай ще можеш ли да се върнеш при нас до… — А и колко можеше да го отлага всъщност? — … до падането на нощта, да речем?
— Така да бъде. — Тисамон стана и Стенуолд си помисли колко хубаво би било, ако имаха повече време, което да прекарат заедно, тук и сега, без неотложни задачи, които да вгорчават мига. Защото имаше голяма вероятност следващата среща да сложи край на приятелството им веднъж и завинаги.
Скуто им беше осигурил транспорт, макар Стенуолд да подозираше, че пеша щяха да са по-добре. „Транспортът“ беше във вид на разтракано автовозило, трошка почти — открита кабина върху осем ръждясали крака.
— Бързо ли е? — попита той.
— По-бързо, отколкото ако ходите пеша ли? Почти — гласеше отговорът на шипородния. Стенуолд надникна под високите крака на машинарията. Крачещите автовозила бяха претърпели период на прибързани подобрения преди десетина-петнайсет години и точно както Стенуолд се боеше, този техен представител беше типична жертва на поколението си. Вместо осем отделни крака, от двигателя стърчаха само два, всеки от които се разделяше на четири.
— Няма да ви създава никакви проблеми — увери го Скуто, — стига да го навивате всяка сутрин. Работа за двама души, но пък ти си имаш Тото да ти помага. И преди да почнеш да се оплакваш, спомни си, че източно оттук горивото е с печати в черно и жълто.
— Сигурно си прав. — Свестните двигатели с часовников механизъм имаха много преимущества пред парните и тези с вътрешно горене. Нямаха нужда от гориво и повредите се отстраняваха лесно. Дори счупените метални части можеха временно да се заменят с дървени от подръчен материал.
— Нещо те яде отвътре — каза без предисловия Тиниса. — Какво има? Не е само заради Че, нали?
Той й се усмихна, макар сърцето му да се свиваше.
— Просто… — Но не можа да го изрече на глас. Каквото и да кажеше сега, щеше да е встрани от истината. — Ще ти кажа по-късно. — „Когато се наложи. Когато нямам друг изход.“
Денят сякаш нямаше край. Рядко спираха за почивка, а дори и тогава роботърговците им напомняха постоянно за присъствието си. Водата се разпределяше скъпернически. Храната се състоеше от корав хляб и изсъхнало сирене. По време на преходите всеки изостанал роб биваше връщан с камшици в редицата, без колебание и без милост. В началото на деня Че жалеше другарите си заради пречупения им дух, в края му благодареше на съдбата, че е в по-добра физическа форма от повечето.
На смрачаване забелязаха някакви силуети в далечината, а по поведението на роботърговците стана ясно, че именно те са целта на придвижването им. Бяха два, може би на постройки, но не се различаваха ясно на фона на притъмняващото небе.