— Да? — попита тя, но мъжът не отговори, а се хвърли мълчаливо към нея или по-скоро към храната в ръцете й. Салма го изпревари, изстреля се от седнало положение, заби рамо в таза му и го събори на земята. После се изправи и изчака мравкоида да стане на крака. Мъжът беше поне два пъти по-едър от човека водно конче, як и покрит с белези от камшик. Робите от двете страни на Че побързаха да се дръпнат по-далеч от нея. Салма зае позиция, изчаквайки мравкоидът да направи първия ход.
— О, я стига! — извика Че. Е, изписка по-скоро. — Защо правите това? Тук всички сме роби. Защо да се бием помежду си?
Всички я зяпнаха все едно е луда, и роби, и роботърговци. Дори Талрик, на десетина крачки от заграждението, се беше обърнал да я погледне.
— Не сме чак толкова изпаднали — каза на робите тя, обръщайки гръб на осородния капитан. — Може да сме в окови, но не е нужно да ги забавляваме, като се бием за къшей хляб.
В този миг едрият мравкороден нападна, решил, че избухването на Че е отклонило вниманието на Салма, но подцени скоростта на водното конче. Салма се издигна моментално във въздуха — само на метър и половина, колкото му позволяваше въжето, но и това се оказа достатъчно. Ритна два пъти мравкоида в лицето и кацна от другата му страна. Побеснелият мъж се завъртя, после се хвърли към изопнатото въже на Салма. Успя да го дръпне, но Салма вече го настигаше. Заби лакът отстрани на главата му, после го фрасна с юмрук в брадичката. Мравкоидът се олюля, но продължи да дърпа с всички сили въжето. Салма изгуби равновесие, мъжът успя да го хване за китката и да я извие силно назад.
Лицето на Салма се изкриви от болка. Той нанесе няколко удара със свободната си ръка, но мравкочовекът ги издържа стоически. Че плъзна поглед по робите наоколо, но явно никой не смяташе да се намеси.
Без да му мисли много, тя скочи на крака и се хвърли към двамата счепкали се мъже. Меч нямаше, а с голи ръце не умееше да се бие. В Академията такава дисциплина не се преподаваше. Въпреки това Че се метна с цялата си тежест върху едрия мравкороден.
Надявала се бе да го удари в кръста и да го повлече, откъсвайки го от Салма. Но беше тъмно и мъжът се оказа по-далеч от очакваното. Тя усети, че е скочила твърде рано, мерна с ужас връхлитащата земя, а после рамото й, заедно с цялата й тежест, се заби странично в коляното на мравкоида.
Мъжът изпищя пронизително, падна по гръб и се сви на топка. Че се приземи в краката на Салма. В първия миг той дори не я погледна, очите му не се откъсваха от поваления противник, чиито писъци вече утихваха в жални стонове. Поне в обозримо бъдеще едрият мравкороден нямаше да е заплаха за тях. Най-накрая Салма протегна едната си ръка, после и другата, и й помогна да се изправи, като примижа от болка. Ожулени и натъртени, двамата се оттеглиха на местата си до оградата.
Робите ги наблюдаваха бдително, в случай че решат да предявят претенции като новите тирани на низвергнатите. Че и Салма не им обърнаха внимание. Седнаха и се сгушиха един в друг да прогонят студа на спускащата се нощ.
18.
Тисамон ги чакаше по мръкнало, точно както беше обещал — строен силует, очертан от последните слънчеви лъчи на билото на нисък хълм, ъгловат дори под плаща. На гърба му висеше дълга торба — навярно за кутията, в която държеше лъка си, когато беше на път, — а до нея беше преметнал ножница с рапира, която Стенуолд никога не го беше виждал да използва. Стоеше на хълма и чакаше търпеливо.
Стенуолд мобилизира целия си кураж, спря тромавото возило под възвишението и слезе. Пътуването дотук не беше от най-приятните. Неповратливата машина друсаше ужасно, а Тото и Ахеос се намразиха от пръв поглед, което значително затрудняваше общуването.
— Имат си компания — чу Стенуолд гласа на Тисамон, докато се изкачваше по склона. — Още шестима войници. И двайсетина роби. Ще стане интересно, когато решим да ги извадим.
„Да ги извадим? Както бръснар вади зъб?“ Стенуолд погледна мешавицата от следи, които сочеше Тисамон.
— Мога да вървя по следата и цяла нощ, ако кажеш — предложи Тисамон и нова надежда покълна в сърцето на Стенуолд, надежда за поредната отсрочка.
— Не — каза обаче, по-твърдо, отколкото предполагаше въпросът и отколкото самият той искаше да прозвучи. — Калпавият ни транспорт няма да издържи на темпото. Вече се раздрънка и очевидно трябва да натегнем някои чаркове, преди да продължим.
— Какво е това чудо, между другото? На младини с теб сме се качвали на какво ли не, но това грозилище определено заслужава специална награда. — Тисамон и доброто настроение се изключваха взаимно, но сега в тона му се долавяше лекота, която преряза Стенуолд до кости.