И с натежало сърце Стенуолд призна пред себе си, че, да, Тисамон беше точно такъв човек. Би го направил в пристъп на гняв и по-късно навярно би скърбил за загубата, но все пак би го направил, пришпорван безмилостно от собствената си гордост.
Стенуолд се утешаваше с мисълта, че ако не друго, поне настигат плячката си, макар да нямаше план как ще се справят с подсиления отряд на осоидите, когато ги настигнат. По залез-слънце теренът се промени и дори без следотърсач стана ясно, че роботърговците са се сдобили с нов транспорт. Широка ивица утъпкана и обгорена трева сечеше земята пред тях. Някакво голямо верижно возило, а може би и повече от едно, беше натоварило робите и ги отнасяше на изток. Стенуолд не знаеше какво точно е возилото, но най-вероятно се движеше по-бързо от тяхната клатушкаща се реликва.
По всичко личеше, че лагеруването тази нощ ще е по-неприятно и от пътуването. Стенуолд се обърна към Тото, единствения от спътниците си, с когото все още можеше да разговаря без напрежение.
— Трябва да увеличим скоростта — каза му той.
Тото плъзна поглед по возилото.
— Няма да е лесно, майсторе — отвърна той, — а и не знам дали ще издържи. Дори при тази ни скорост се наложи да натегна всички свръзки.
— Аз ще ти помогна — предложи Стенуолд. — Ако работим цяла нощ, може и да изтръгнем още малко скорост от проклетата трошка. И не е нужно да ми викаш „майсторе“. Вече не сме в Академията.
Тото сви рамене.
— Ами, май… Ами, майстор Трудан…
— Тото?
— Ами… — Тото прескочи почтителното обръщение с цената на страховито усилие. — Навит съм, ако и вие сте навит.
Идеята му може и да беше добра, реши след известно време Стенуолд, но когато се опитаха да я приложат на практика, проблемите се оказаха по-големи от очакваното. Основният беше в самите тях — през последните десетина години Стенуолд беше преподавал история и се беше занимавал с политика, а Тото кажи-речи до вчера беше трупал знания в Академията. Мина известно време докато Стенуолд си признае, че просто не разбира някои чисто технически подробности, за които говори момчето. После неохотно си даде сметка, че само му се пречка в ръцете. Въпреки това някакво инатливо чувство за чест, което по би отивало на Тисамон, го караше да се поти до пукащата маслена лампа, която Тото беше сглобил от подръчни материали, и продължи така, докато момчето не каза:
— Ако и двамата работим… ако и двамата работим цяла нощ, майсторе, на сутринта нито вие, нито аз ще сме във форма да… да караме возилото.
По своя си несръчен начин Тото се беше опитал да запази тактично самочувствието му и Стенуолд се засрами. Винаги беше мислил за себе си като за занаятчия въпреки липсата на практика през последните години, но явно останалата част от света отдавна не го смяташе за такъв.
„Когато се върна в Колегиум, ще трябва да оправя тая работа“ — твърдо реши той. Измъкна се изпод търбуха на возилото, като на глас заяви, че Тото всъщност бил прав и в такъв случай той щял да подремне малко. Чувстваше се стар и нещастен.
Приближи се до огъня и откри, че Ахеос е заспал, а Тиниса — не. Дали стоеше на пост, или просто го чакаше, Стенуолд не можа да прецени, но така или иначе не го изпускаше от поглед. В очите й се четеше бавно разгарящ се гняв, който сигурно беше наследила от баща си, помисли си с тъга Стенуолд. Тази мисъл го спря в края на осветения от огъня кръг. Знаеше, че е негов дълг като настойник на Тиниса, а и като човешко същество, да й даде някакво обяснение.
Не можа. Обърна й мълчаливо гръб и си спретна малък огън от другата страна на возилото. Там го откри Тисамон по-късно.
Стенуолд чу стъпките му преди да го е видял, а след миг високият строен мъж се появи от нощния мрак и седна мълчаливо от другата страна на огъня. Треперливата светлина гонеше сенки по ъгловатото лице на богомолкочовека. Дълго време не намериха сили да проговорят.
— Нито ти, нито аз сме хората, каквито сме искали да бъдем, когато този ден настъпи — каза най-накрая Тисамон, тихо и без да го поглежда. — Виж ни само. Виж в какво се превърнахме. Ти си затънал до гушата в шпионаж и пращаш младежи да дирят смъртта си. Аз продавам меча си и не ме интересува чия кръв полепва по острието му. Ти каза на Продан, че се бия за чест, но това отдавна не е така. — Тисамон замълча и паузата се проточи натежала. — Когато бяхме млади, не мислехме, че ще стигнем дотук.