— Така е — съгласи се Стенуолд и сведе очи.
— Аз… — Тисамон млъкна отново и разръчка огъня с една клонка. Устните му помръднаха, но звук не излезе. Стенуолд го остави да си събере мислите. Самият той не знаеше какво да каже.
— Благодаря ти, че си отгледал детето ми — каза Тисамон.
Изглеждаше видимо облекчен, че най-накрая го е изрекъл. Стенуолд го погледна, като не знаеше да вярва ли на ушите си.
— Доста мислих — продължи богомолкочовекът. — Отначало бях убеден, че си постъпил егоистично и в моя вреда, но така и не можах да определя с какво точно си ми навредил. Ние, богомолкородните, вярваме, че трябва да сме наясно с причината за враждите си. Как иначе ще ги подхранваме толкова дълго? Затова, когато осъзнах, че не си направил нищо нередно, стигнах до логичното заключение, че нещо в моя свят не е наред и трябва да се промени, и че всъщност аз съм ти задължен. Че имам дълг към теб, при това такъв, който никога не може да се изплати докрай.
„А вие, богомолкородните, приемате дълговете си точно толкова сериозно, колкото и враждите си“ — помисли си Стенуолд. Тисамон все още избягваше да срещне погледа му, все още не беше премислил докрай ситуацията, но поне беше намерил начин да оцвети миналото в краски, които са му понятни. Превърнал го беше във въпрос на чест, а въпросите на честта бяха неразделна част от живота му.
Накрая богомолкочовекът все пак вдигна очи, ъгълчетата на устата му също потрепнаха нагоре.
— Помниш ли как на времето ти все говореше ли, говореше, а аз мълчах като пукал? Сега май е обратното.
И Стенуолд се разсмя, напук на себе си, напук на всичко. Разсмя се така, че не можеше да спре.
А след това:
— Ще трябва да й кажа. Ще трябва да говоря с нея. Знаеш това, нали?
— И по-добре внимавай — отвърна Тисамон, все така ухилен до уши. — Защото ако прилича на баща си, може и да не го приеме добре.
19.
Тя танцува за тях следващата вечер. Такова нещо не бяха виждали никога.
Роботърговците бяха спрели двете огромни возила с гръб едно към друго и издигнаха едно-единствено заграждение помежду им, голямо и овално. Бяха се събрали в двата му края, както и повечето от войниците. Че беше нервна. Измъчваха я лоши предчувствия, защото нещо очевидно се готвеше, а тя не се сещаше за друго, освен за кървав двубой. Кървавите двубои бяха рядкост в Равнините. Колегиумци например се смятаха за твърде цивилизовани, а макар в мравешките градове да обичаха гладиаторските борби, то беше заради демонстрацията на умение, а не заради кръвопролитието. Но практиката на кървавите двубои така или иначе съществуваше. Паякоидите организираха такива дуели в южните си крепости, а според мълвата в Хелерон се провеждали незаконни борби със залагания за любителите на смъртта като забавление.
В двата края на палисадата бяха напалени огньове, трети гореше в самия център на заграждението. Че се огледа и видя Брутан, водача на роботърговците, както и голяма част от екипажите на двете возила, но не и Талрик. Явно предстоящото събитие беше под неговото достойнство.
А после тя пристъпи напред. Виждаха я за пръв път. Изглежда я бяха държали отделно от останалите роби. Че усети как Салма се напряга и погледна към него. После премести отново поглед върху жената.
Жената беше… отначало Че реши, че е молецородна, защото имаше техните бели очи. Но когато светлината на огъня я обви, чак подскочи от изненада. Кожата на жената се движеше.
Допреди миг беше съвсем сива, точно като на молецоидите. Че се запита дали не е сбъркала, но едва ли — най-малкото защото кожата на жената беше на показ в огромната си част, прикрита само от набедрена превръзка и ивица плат, вързана през гърдите. Сега обаче с кожата й се случваше нещо. Сенки се гонеха диво по плътта й. Не, не бяха сенки, а цветове. Червеникавите отблясъци от огъня препъваха погледа, но не можеха да скрият докрай пъргавия рисунък от розови, цикламени, тъмносини и бледи петна, които танцуваха по контурите на тялото й.
Отнякъде прозвучаха гайда и барабан. Че се обърна и видя музиканта — кльощавият мъж с восъчната кожа свиреше на гайда и отмерваше ритъма с крак по плосък барабан. А после жената започна да танцува.
Танцът й беше в най-висша степен необуздан и толкова бърз, че музиката я следваше, вместо да я води. Нямаше нищо общо с прецизната хореография на колегиумските балетни представления, нито с народните танци по панаирите. Не беше и като евтините сластни танци в бордей. Беше танц, какъвто Равнините не бяха виждали никога. Беше яростен и гневен, беше красив и тъжен. Мъжете не можеха да отлепят поглед от нея, повечето жени — също. Че успя да откъсне своя за кратко, колкото да огледа публиката — изопнатите от копнеж лица на пленниците и пазачите зад тях. Осородните войници също бяха запленени, изцяло. Сякаш лицата им изведнъж се бяха отърсили от нещо, сякаш готов за бой нож е бил прибран за миг в канията. Безизразните шлемове на роботърговците си оставаха безизразни, разбира се, но и сред тях мнозина ги бяха свалили, за да виждат по добре. И на мястото на свалените шлемове Че видя същото изражение на нежна печал. Имаше и похот, естествено, в комплект с целия грозен багаж, който вървеше с нея, но похотта беше в окови, възпирана от нещо различно.