— Опитахме се да убием чичо ви. Вас преследвахме из целите Равнини. Опитахме се да ви заловим в Хелерон. И ви заловихме. Заробихме ви. Вас едва не ви изнасилиха. Заплашваме ви. С толкова неща в сметката ви някои хора определено биха се настроили срещу нас.
Че се засмя неволно, толкова неочаквана беше тази проява на хумор.
— Може би тази вечер е добре да говоря аз, а вие да слушате, пък утре или вдругиден може би и вие ще решите да поговорите с мен — предположи той.
— Аз… не мисля, че някога, когато и да било…
— Недейте… — Гласът му я спря, защото в кратката дума имаше тонове предупреждение. — Не казвайте нищо, което не ще можете да върнете назад. Смятате, че сте специална, нали?
— Аз… Явно не съм толкова специална, че мутрите ви да не ме убият като всеки друг само за да дадат поредния нагледен урок на останалите.
Пак онази усмивка. Толкова искрена и иронично шеговита, но предизвикана от неща, които биха ужасили всеки нормален човек.
— Но вас нищо не ви заплашва, госпожице Трудан. Вече съм се погрижил да оцелеете след това изпитание. Беше просто теоретичен урок. — Той се наведе напред през писалището. — Но ако упорствате прекомерно, следващия път може и да наблегнем на практическото приложение. Мислите ме за лош човек, нали?
— По този въпрос няма две мнения.
Той се облегна назад и наля вино в две чаши.
— Като цяло бих казал, че не съм нито по-добър, нито по-лош от всеки друг. С изключение на една важна добродетел, в която превъзхождам повечето. Знаете ли коя е тази добродетел? Може би не, защото наблюденията ми показват, че в Равнините тази добродетел се среща рядко. Става въпрос за лоялността. Аз съм готов да направя всичко, което Империята поиска от мен, госпожице Трудан, готов съм да направя всичко за добруването на Империята. Готов съм да разрушавам градове, да съсипвам живота на хора, готов съм да прекося най-страшната пустиня, готов съм да… убивам деца. — Че долови краткото колебание и си го отбеляза наум за по-нататъшна употреба. — Бих направил всичко това и за мен то не би било порок, а добродетел, добродетелта на лоялния човек, защото Империята е над всичко, дори над собствените ми желания и копнежи. Разбирате ли как се съотнася това към нашия малък разговор?
Тя поклати бавно глава.
— Сметнах за най-полезно да ви предложа вино — тук той и подаде една от чашите, — да се държа любезно с вас и да проведем някой и друг разговор в тази палатка, но всичко това го правя в името на Империята. Но ако преценя, че за Империята е по-полезно да ви подложа на разпит или да ви дам за лично ползване на Брутан, ще направя и това, без да се замисля. Нищо лично, госпожице Трудан. Сега разбирате ли?
— Май да. — Тя отпи предпазливо от виното. Вкусът му беше сух, стипчив и непознат за нея.
— В такъв случай тази вечер ще говоря предимно аз с надеждата да ви улесня, когато дойде ред да говорите вие — поде той. — Ще ви разкажа за моя народ и за моята Империя с надеждата да разберете защо правим онова, което правим.
В този момент из палатката се разнесе вълшебен аромат, изпреварвайки войника, който се появи на прага й с поднос в ръце. На подноса имаше сушени плодове, ядки, нещо, което приличаше на мед, както и шест горещи пържоли, които най-вероятно бяха от конско месо. Без да се замисля, Че пристъпи към масата, преди още войникът да е сервирал.
— Заповядайте — покани я Талрик, когато войникът излезе. Че веднага застана нащрек, но капитанът само вдигна рамене. — Или пък не? Но въздържанието няма да ви донесе нищо. Една морална победа от толкова нищожно естество би била изпразнена от съдържание, не мислите ли?
С което тя трябваше да се съгласи. Трябваше да се съгласи, защото от два дни ядеше огризки и защото не можеше да откъсне очи от подноса. Разкъсвана между колебанията и глада, тя седна на масата, взе една пържола и отхапа, макар месото да пареше на пръстите й. А после зърна изражението на Талрик — изражение на човек, спечелил първата битка във военна кампания. Намрази го още повече заради това, но не спря да яде.
— Сигурно имате твърде погрешна представа за осородните — подхвана отново той. — Навярно ни мислите за диваци, ако изобщо се замисляте за нас.
Тя кимна енергично, без да спира да дъвче.
— И не сте много далеч от истината — призна той, което я накара да вдигне изненадано вежди. — Империята е млада. Три поколения, трима императори.
Тя го изгледа свъсено.
— Не, не, не живеем по сто години. Нищо подобно. Негово величество почитаемият Алдван Втори няма още трийсет. Дядо му бил племенен вожд в обширна степ, пълна с враждуващи помежду си племена и кланове, но както разказва легендата, имал една мечта. Воювал срещу другите племена и ги подчинил. Събрал всички осородни под своето знаме. Цял един живот, посветен на ожесточени битки и още по-ожесточена дипломация. Синът му, Алдван Първи, изградил Империята — приобщавал град след град, разширявал границите. И от всеки завоюван народ осородните научавали по нещо. Заточвали меча си, докато станал остър като бръснач. Сегашният ни император, Алдван Втори, беше само на шестнайсет, когато се възкачи на престола, и оттогава нито за миг не е спрял да преследва мечтата на баща си и дядо си. Сражавали сме се срещу народи, за които в Равнините не са чували. Защитавали сме се срещу врагове, които бяха по-силни от нас или по-мъдри от нас, или притежаваха знания далеч по-извисени от нашите. Преодоляхме вътрешните борби и постигнахме онова, което друг народ не е постигал. По територия Империята се приближава до Равнините, но населението й марширува под едно знаме и в един ритъм. Империята символизира прогреса, госпожице Трудан. Империята е бъдещето. Вижте хората от моя народ. Краката им още са във варварското минало. Дисциплината, контролът, цивилизацията трябва да им бъдат налагани силом! Но те постигнаха толкова много за толкова кратко време. Аз се гордея с народа си, госпожице Трудан. Гордея се с постиженията му.