Зад неговия стол стоеше Тисамон — в това съмнение нямаше. Художникът го беше уловил съвършено чак до враждебното излъчване на острите черти и стаената заплаха. На дясната му ръка, скрита наполовина от стола на Стенуолд, се виждаше металната ръкавица със сгъваемото острие, която той носеше и до днес. Най-вляво мухороден с гола глава и ръбато лице се беше отпуснал небрежно на стола си и държеше купа с вино в едната си ръка, силно наклонена, сякаш всеки миг щеше да се разлее. Срещу него, почти с гръб към наблюдателя, седеше мравкороден мъж със сериозно, дори мрачно лице, а брънките на плетената му ризница бяха изобразени до най-малките детайли.
В центъра на картината една девойка седеше върху масата и си клатеше краката, девойка, чието лице Тиниса беше виждала в огледалото всеки ден, от времето на детската му миловидност до женствената му хубост сега. Уловено от художника, лицето пресъздаваше самата нея сред непознати мъже в непозната таверна.
Картината беше надписана с дребни, заострени букви — „Неро“.
— Тисамон… и аз, разбира се — посочи Стенуолд, макар да се виждаше с просто око, че по отношение на самия него приликата далеч не е очевидна. — А това е Неро, този с виното. Използва огледала, за да добави собствения си образ в картината. Още е жив, занимава се с риболов на юг — около Меро, Егел, Селдис. Мравкоидът е Мариус. Той… загина. А това, разбира се, е Атриса. Най-красивата жена, която съм виждал. — Откри, че е вдигнал поглед от портрета към живото момиче. — Мислех, че бащината ти кръв ще се прояви, но ти растеше и заприличваше все повече на нея. Получила си най-големия дар, който една майка може да даде на дъщеря си.
— Има и по-голям. Да са заедно — промълви тъжно Тиниса. — Кажи ми и останалото, Стенуолд. Трябва да знам.
— Ами, всеки пое по пътя си. Мариус се върна в Сарн и постъпи в армията. Аз останах в Колегиум. Майка ти и баща ти си изкарваха прехраната като дуелисти в района на Меро. Бях сред първите, които разбраха, че нещо страшно надига глава източно от Равнините. Продължих да ровя и следите ме отведоха до Империята. Потърсих приятелите си и те дойдоха, дори Мариус напусна заради мен любимия си град. Поговорихме и решихме, че трябва да направим нещо, да се противопоставим на осоидите. Добрахме се до техни документи и разбрахме, че за тях Равнините са поредната точка върху картата, поредното място, което да завладеят. Чувала си за Мина. Градът изглеждаше логичната следваща жертва, затова решихме да се прегрупираме там и да видим дали няма начин осите да бъдат спрени пред портите му. Неро се отказа — мухородните винаги усещат кога е дошъл моментът да се изнижат. Останалите… Атриса не дойде на уговорената среща. След това разбрахме, че сме предадени. Че цялата защита на Мина е предадена. Предателят можеше да е само един от нас, а Атриса я нямаше… Това прекърши Тисамон. Защото я беше обичал въпреки ненавистта си към нейния народ.
Стенуолд млъкна, неспособен да продължи. Още чуваше писъците на умиращия град. Помнеше гражданите на Мина по улиците, помнеше осородните войници, които се стрелкаха в нисък полет, помнеше как разбиха портите — никога нямаше да забрави горчивия вкус на провала и предателството. Помнеше отчаяната битка на летището. Войниците на Мариус отстъпват, вдигнали щитове над главите си. Мариус им вика да побързат. Мариус, умиращ в ортоптера. Скръбта, яростта и загубата, които превзеха окончателно света на Тисамон.
— Мариус умря, докато бягахме от Мина; същото щеше да застигне и Тисамон, ако не го бях спрял.
— Но тя не ви е предала?
— И до днес не знам кой го е направил. Знам само — и го научих впоследствие, — че не е бил никой от приятелите ми — отговори Стенуолд. — Но тогава беше твърде късно. Твърде късно за Мариус. Твърде късно за Атриса. Твърде късно за всички нас. — Краят на неговите златни дни. Сгъстяването на сенките. Тисамон беше прав за едно — Стенуолд се беше превърнал в онова, което на младини презираше до дъното на сърцето си. Продължил беше задочната си борба с Империята, използвал бе студентите си като пионки и някои от тях бяха пострадали, други загинаха.
— И какво да правя аз сега? — попита го Тиниса. — С него? След всичко, което научих? Помогни ми, защото имам чувството, че светът ми се разпада.
Той й протегна ръка и Тиниса я пое с благодарност.
— Моля те — промълви тя, — аз какво съм? Мислех, че съм твоя, а сега се оказва, че съм просто някаква… грешка? Някаква непредвидена и злощастна случайност?