— Твоите хора са много странни, да знаеш. А тези места, те наистина ли съществуват?
Той вдигна небрежно рамене.
— Има ги на картите, друго не знам. Ами вашите карти?
— О, те са търговски. Търговците ходят навсякъде и продават на кого ли не. На нашите карти търговските маршрути са отбелязани с червено. Ние имаме договори и търговски споразумения. Ние обичаме свитъци с подписи на тях. Но най-вече очакваме хората сами да идват при нас, защото от наша гледна точка Колегиум е центърът на света. Нека ти разкажа за доктор Тордри — каза тя. — Така най-добре ще разбереш отношението на Колегиум към изследователите. — И го направи, без да пести време и подробности, защото другите роби в клетката, заинтригувани от разказа на Салма, я слушаха до един.
Тордри бил занаятчия, живял преди приблизително един век, по времето, когато се появили първите летателни машини. Той и слугата му тръгнали на пътешествие с летало, което Тордри сам бил конструирал, и се отправили на юг, през морето. Машината му била истинско произведение на човешкия гений. Че я беше виждала с очите си, прокарвала беше ръка по обточения й с медни ленти дървен корпус в Колегиумския музей на механиката. Въздушен кораб с часовников механизъм, който Тордри и спътникът му навивали всеки ден с помощта на тежест, която спускали на въже, а после я изтегляли на ръка.
Тордри поел на пътешествието си. Минали пет години и хората съвсем го били забравили, когато той се появил отново. Върнал се с карти и истории за земите отвъд морето, на които никой не повярвал, а и част от тях наистина не били за вярване. Две години се бил скитал като самоназначил се пътуващ посланик на Колегиум, а след това поел по обратния път. Благодарение на недостатъчните си навигационни умения и лошите ветрове се озовал в Паешките земи, където в продължение на година се подвизавал като желан гост на светските соарета, после усетил, че популярността му повяхва, и поел към дома.
Уви, в Колегиум не получил посрещането, полагащо се на един пожънал успехи изследовател. От Великата академия почти не му обърнали внимание, а за обикновените граждани бил нещо средно между лунатик и знаменитост. Историите му за далечните земи се възприемали несериозно, а когато излезли в книга, заглавието й било „Чудните и фантастични приключения на доктор Тордри и неговия слуга“. Колкото до картите му, които нямали връзка с никоя позната земя, те били прибрани на лавиците в библиотеките да събират прах.
— Ето така — завърши Че — се отнасят към изследователите в Равнините. И затова сега Империята е на прага ни и си лъска преспокойно оръжията, а всички ние си говорим на много висок глас, за да надвикаме дрънченето.
— Хелерон хич да не се прави на ощипана мома. В крайна сметка, именно хелеронци продадоха на Империята половината оръжие, което тя използва срещу моя народ във войната — отбеляза Салма и Че изсумтя.
— О, за никого не е тайна, че Хелерон и Империята често си лягат в едно легло — каза горчиво тя и се изненада, когато думите й предизвикаха вълна на съгласие сред другите роби.
Навярно би могло да се зароди нещо като диалог в онзи момент, начало на общуване между тях, ако не бяха заобиколени от неща, които непрестанно им напомняха кои са и какво ги чака. Ето и сега автовозилото им изпреварваше поредната колона умърлушени пленници. Керванът беше на белокожата раса — скорпионородни, както Че бе чула да ги наричат. Водеха вързани едно за друго мулета и два също толкова големи скорпиона, натоварени с багаж, но основната им стока влачеше крака в края на колоната от товарни животни. Бяха вързани, изпити, недохранени, покрити с прах, дрехите им приличаха на дрипи и не можеха да скрият белезите от бич. Че се опита да реши дали са бегълци, престъпници или честни хора, но скоро разбра, че в крайна сметка са просто роби.
21.
Две лампи с намален пламък осветяваха кабинета на интенданта, а колкото до самия интендант, той благоразумно се беше изнесъл. Едва беше започнало да се смрачава, когато Талрик влезе, но те вече бяха там и го чакаха. Четирима, всичките от Рекеф, макар той да познаваше само единия.
— Полковник Латвок — поздрави той и козирува, което не му се беше случвало от доста време. Застаряващият осороден, облечен в семпли цивилни дрехи, му даде знак да седне.
— Майор Талрик — поде той с безизразно лице, — това е младши лейтенант Одиса. — Показалецът му помръдна към паякородна жена, облегнала се на чувал с фурми, който скоро можеше и да се изпразни, както го беше нападнала. — И лейтенант Те Беро — мухородният, който му беше донесъл призовката. Рекеф и особено външната му служба често набираха хора от други раси. Перспективите им за повишение обаче бяха ограничени.