Сърцето му се сви. „Каква е първата характеристика на глупеца?“, обичаха да питат неговите хора и имаха готов отговор: „Че се вслушва в глупци.“ Ето и сега — глупците се бяха сбрали да кроят планове и да ръчкат машините си, а Ахеос сам се беше набутал при тях. „Стенуолд казва, че са я завели в Аста, но тя не е там. Тисамон напразно поема риск, а всички ние напразно си губим времето.“ Този извод го изпълни с облекчение, защото означаваше, че способностите му не са атрофирали съвсем… а после и с отчаяние. „Значи тя е далеч оттук, толкова далеч, че не мога да я усетя. И собственото ми освобождение се отлага за неопределен период от време.“
Изправяше се, за да се върне при огъня, когато усети как Даракионският лес зад гърба му се размърдва, протяга се и се събужда.
„Защо изобщо спряхме тук!?“ — помисли си уплашено той, хукна назад към огъня и видя, че не е единственият уплашен.
— Трудан! Полуроден! — извика той. Но те вече бяха скочили и посягаха към оръжията си. — Махнете се от огъня, глупаци такива! — изкрещя остро Ахеос и те тръгнаха слепешком към гласа му, в нощния мрак, който пречеше на тях, но не и на него. Той виждаше всичко съвсем ясно — дърветата и неравната земя, огъня и двамата си тромави спътници. Виждаше ясно и осородните войници, които се придвижваха безшумно, привлечени от мътния блясък на жаравата.
Стенуолд и Тото вече бяха хлътнали в непрогледния мрак между дърветата, когато осоидите стигнаха до огъня им. Единият вдигна капака на походна лампа и лъч светлина обходи гората, докато другите му крещяха да спре. Бяха шестима, преброи ги Ахеос. Единият беше коленичил и оглеждаше земята около огъня.
— Казах ви аз, че съм видял огън — чу го да се хвали Ахеос. — Сигурно са контрабандисти.
— Навътре в гората — прошепна Стенуолд, — но стъпвайте тихо.
— Не, не навътре в гората… — започна Ахеос, но Стенуолд и Тото вече навлизаха между дърветата на Даракионския лес. Молецородният усещаше как гората шава наоколо им, не самите дървета, а кръвта, която е била пролята тук, болката и ужасът на убитите. Дишането му се накъса, сърцето му препускаше. Осоидите също бяха тръгнали насам, движеха се тихо и напрягаха слух за скършена вейка или друг издайнически шум.
— Отваряме лампата и нападаме! — прошепна един от тях.
— Назад, назад! — изсъска Стенуолд и те хукнаха с препъване навътре в гората, по-далеч от яркия лъч на осородните.
Светлината обля Ахеос. Чу се вик, изпращя жило и огнена топка се стрелна на педя от него. Той хукна. Хлипове напираха в гърлото му, толкова плътен беше ужасът от надигащия се наоколо му лес. Осите го подгониха със свирепи крясъци.
Виждаше Стенуолд и Тото пред себе си да се лутат като слепци там, където Ахеос виждаше съвсем ясно. Лесно щеше да ги настигне.
А после се спъна. Спъна се в лиани, които не бяха там допреди миг. Залитна, осоидите викаха зад него, изстрелваха огнени жила и арбалетни стрели. Гъстият бодлив шубрак сякаш нарочно заставаше на пътя му. Опита се да мине през него, но тръните деряха ръцете му, късаха дрехите му. Огледа се за заобиколен път. Стенуолд и Тото се бяха отдалечили и Ахеос разбра, че техният път извива назад към края на гората, а неговият води навътре.
„Аз го събудих. Аз привлякох вниманието му.“ Захлупи го тежко чувство на неизбежност. „По-добре да ме убият осородните.“ Но този избор вече му беше отнет. Дърветата наоколо му бяха високи и разкривени, грапавата им кора се пукаше по издутите дънери. Трънаци имаше навсякъде, цели полета от тях покриваха земята. Накъдето и да се обръщаше, единствената проходима пътека водеше към центъра на гората.
Някъде зад него долетя вик и Ахеос спря на място. Не искаше да поглежда, но някакво нездраво любопитство го накара да се обърне. Дърветата пречеха на погледа му, но гласовете на осоидите се чуваха ясно, гласове, изтънели от паника и ужас. „Какво е това?“ — чу той. После: „Убий го! Убий го, преди да е…“ За миг Ахеос зърна някаква форма, която не беше докрай насекомо, нито човек, нито растение, но имаше трънливи ръце, които се вдигаха и спускаха с убийствена скорост.
А после виковете престанаха и Ахеос си помисли за кръвта, която попиваше сега в пръстта на Даракион. Затвори очи и зачака, защото друго не му оставаше.
Даракион чакаше също и когато отвори очи, Ахеос не видя чудовище пред себе си, нито ужасяващата химера отпреди малко. Но между дънерите на дърветата имаше мрак, който дори неговите очи не можеха да пробият. Имаше сенки и сенките имаха форми, и след като разбра това, Ахеос направи всичко по силите си да не поглежда повече към тях.