А после агонията отмина и той остана да лежи задъхан, треперещ, свит на топка сред оплетените коренища на Даракионския лес.
„Ти си жалък — каза му фантомният глас. — Дори не искаш да признаеш защо търсиш онова, което търсиш. Но ние видяхме. Видяхме всичко, видяхме и болката, която ще преживееш заради пътя, по който си поел. Нямаш право да искаш сила от нас. Не можеш да ни заставиш.“
Ахеос лежеше, трепереше и чакаше брадвата да се спусне.
„Но ние те провидяхме, послушнико.“ Силуетите между дърветата изглеждаха по-ясни сега, но Ахеос не искаше да ги вижда по-ясно. „Ти притежаваш дух, а ние винаги сме ценили високо духа, куража. Винаги.“
В тази последна дума и в проточилото се след нея мълчание зейна прозорец към отдавнашна загуба, към предателство, към края на една епоха. Ахеос си спомни, че богомолкородните са живели тук и макар вече да не живееха в леса, все още не го бяха напуснали.
„Ние не можем да бъдем заставени, нито от теб, нито от други, които те превъзхождат, но решихме да ти заемем онова, което искаш. Това е сделка между нас, по която ще трябва да се издължиш. Ние няма да забравим.“
Ахеос отвори уста да се откаже от даровете им, но вече беше късно. Беше поискал и му беше дадено. Студът, пищял преди малко в черепа му, сега го удари като чук в гърдите, вля се в кръвта му. И той нададе вой с него, пламна с него. Студът го пронизваше от глава до пети.
Имаше толкова малко време. Проснат по гръб в утробата на това ужасно място, той извика, не със своя глас, а с чуждата сила, която го изпълваше.
„Челядинке!“
22.
Беше все едно ледена ръка е положила пръсти върху челото й. Че се събуди или поне се опита. Нещо я улови като паяжина на половината път между безпаметната бездна на съня и съзнателните висоти на будния свят.
Някакъв глас й говореше. „Челядинке!“ Глас, който й беше смътно познат, но на когото акомпанираше многоброен шептящ хор и всичките хористи я зовяха по име.
— Какво… какво става? Кой?… — Наясно беше, че не говори, но думите й така или иначе прозвучаха.
„Изслушай ме. Трябва да ме чуеш.“ Пак онзи смътно познат глас, към който не успяваше да прикачи лице.
— Чувам те.
„Не се страхувай, Челядинке, защото идвам при теб да платя дължимото. Идвам да те освободя.“
— Не разбирам… — Имаше чувството, че е яхнала приливна вълна и тя я отнася отвъд границите на самоконтрола й. Изгубила беше усета си за време и място. Тъмнината беше гъста и абсолютна.
„Трябва да ми кажеш къде си, Челядинке — продължи гласът с компанията си от други гласове. — Къде си? Позволи ми да те намеря.“
Тя отчаяно се опитваше да събере мислите си и скоро я изпълни усещането, че се издига към будния свят, където такива неща не се случват.
— Мина. Отиваме към Мина.
Едва изрекла последното, Че усети отдръпване и се търкулна презглава към реалния свят, драпайки с всички сили да се събуди. И в последния миг се сети чий е гласът.
„Ахеос!“
— Ахеос! — Събуди се от звука на собствения си глас и с името на молецородния, звънтящо в ушите й.
Отвори очи в товарното отделение, което им служеше за килия. Салма седеше кръстосал крака срещу нея и я гледаше немигащо, сякаш и той е бил изтръгнат току-що от съня си. Пеперудородната, Скръб в окови, лежеше на една страна, но и тя се беше надигнала на лакът с широко отворени бели очи.
— Нощен брат… — промълви тихо тя.
— Че, добре ли си? — попита Салма.
— Не знам — отговори Че. Поемаше си дъх усилно, сякаш е тичала. — Какво стана?
— Тук имаше нещо — каза твърдо Салма.
— Нещо… какво? А тя защо?… — Че се обърна към пеперудородната. — Ти защо каза онова, дето го каза?
Скръб в окови я гледаше мълчаливо.
— Имах чувството, че… Салма, кажи ми! — удари го на молба тя.
— Няма смисъл — отвърна той. — Не знам достатъчно, а ти и без това няма да ми повярваш.
— И какво, ще ми кажеш, че е било просто… Просто сън и толкова?
Обичайната усмивка на Салма най-после се намести на лицето му.
— Разбира се.
Скръб в окови седна на пода.
— Ти беше докосната — каза тя. — Мракът те докосна. — Изглеждаше видимо разстроена. През изминалия в път ден почти не беше проговорила, но охотно беше приела подадената й от Салма ръка.