— Беше си просто… сън — настоя Че. „Лош сън или добър?“ — запита се тя и не получи отговор.
Някой удари силно по люка.
— Вие там! Я по-тихо! — излая един от двамата войници, които Талрик водеше със себе си. — Събудите ли капитана, мислете му.
Че затвори уста, после свъси вежди.
— Да го събудим? Че то вече е… ден…
— Ден ли? — повтори озадачено Салма.
— Светло е.
— Тъмно е, Че.
Тя го зяпна. Виждаше го съвсем ясно. И Скръб виждаше ясно, както и голите стени на затвора им. Но пък светлината беше странна. Приличаше на силна лунна светлина, която притъпява цветовете. Дори менящите се цветни петна по кожата и косата на Скръб сега изглеждаха като различни оттенъци на сивото.
Салма посочи нагоре. В горния край на двете дълги стени имаше тесни отвори и преди да заспи, Че се беше зазяпала в играта на бледата предздрачна светлина, която влизаше през тях.
Сега светлината не идваше оттам, защото отворите не бяха по-ярки от всичко друго наоколо. Странната светлина не идваше от определено място.
— Салма — каза бавно тя. — Май най-после открих Изкуството… Изкуството на предците. Или по-скоро то ме е открило. Салма, ти как разбра, когато за пръв път?…
— Открих, че мога да скоча и да остана във въздуха — каза иронично той, но Че беше толкова развълнувана, та не се подразни. Навън беше нощ, а тя виждаше съвсем ясно! Знаеше, че това Изкуство се среща сред бръмбарородните, макар и рядко. Нищо чудно, че се беше проявило точно тук и сега, в тъмния трюм на леталото, който им служеше за затворническа килия.
Но пък имаше други, които виждаха в тъмното по рождение и без помощта на Изкуство, които бяха истински чеда на нощта и мрака. Самата тя наскоро се беше запознала с такъв и беше изцапала ръцете си с кръвта му.
„Нощен брат“, така беше казала пеперудородната, а Че беше чула насън гласа на Ахеос, запазил се някак в паметта й от онази тяхна странна, и кратка среща.
Облегна гръб на стената и откри, че повърхността й е покрита с тънък слой топящ се скреж. Навън тежки облаци покриваха небето, задух затискаше земята и изобщо не беше студено.
Поеха назад към лагера преди зазоряване, Тисамон вървеше безшумно напред, Тиниса стъпваше тихо след него. За нея нощта беше преминала неусетно, сякаш извън реалността. Темпото на Тисамон беше убийствено, но тя не изостана и за миг по целия път до Аста. Двамата минаха с лекота през обръча от постови и избегнаха широкия лъч на голямата лампа, който пълзеше по временните улици на палатковия град. През цялото време не си казаха и една дума. В началото Тисамон се държеше все едно Тиниса не е там, но с напредването на нощта нещо се бе зародило помежду им, някаква мълчалива задружност. Тихите му стъпки постепенно се бяха променили, включвайки и нея в уравнението. Вместо да се оглежда и в двете посоки, притихнал в сенките на склад или казарма, сега той поглеждаше вляво, а дясното оставяше на нея. Гласуваше й доверие, най-сетне преценил, че задачата не е непосилна за нея, и всичко това без нито веднъж да покаже, че е наясно с присъствието й. А после стигнаха до робските ями и той остана назад да й пази гърба, докато Тиниса търсеше двамата си приятели — логично решение, защото Тисамон не познаваше нито Че, нито Салма.
Помежду им се бе възцарило негласно примирие, а докато се връщаха през покрайнините на гората, към примирието изглежда се добави и още нещо. Тук мракът бе непрогледен, нищо че извън пределите на леса вече се зазоряваше, и Тиниса едва различаваше силуетите на дърветата.
И не само на дърветата. Тя рязко спря. Тисамон спря едновременно с нея и я погледна.
— Да — каза той, — и ти ги виждаш, нали?
Преди Тисамон да го изрече на глас, Тиниса не знаеше да вярва ли на очите си, но сега неохотно призна, че сред дърветата наистина се различават фигури. Не бяха близо и не се движеха, а в мрака дори нейните очи ту намираха, ту изгубваха очертанията им. А после силуетите станаха по-ясни, или пък се приближиха и вече не беше нужно Тиниса да напряга зрението си. Бяха човешки или поне носеха спомена за човешкото. По стойка и телосложение приличаха на богомолкородни, но погледнати под определен ъгъл напомняха повече на самите насекоми, чието име носеше расата, с лъскав хитин и святкащи очи, а в същото време бяха като чворесто дърво, покрито с бодили.
Тиниса побърза да отклони поглед.
— Не е възможно… да виждам това. — Като отрасло в Колегиум момиче, възпитано в ценностите на рационалното и науката, тя беше по-склонна да отхвърли видяното, отколкото да повярва в невъзможното.