Консорциумът беше рожба на имперските опити за регулиране на търговията, но по данни на Рекеф не беше докрай ясно кой кого регулира. Той кимна на бръмбарородния и на третия осоид, мъж на средна възраст с отегчен вид. „Може би един от тези двамата е отговорен за нередовните доставки. Току-виж съм успял да реабилитирам Ултер все пак. Но това ли иска Рекеф?“
— Какво те води тук, капитане? Дошъл си да търсиш повишение? — попита Ултер с широка усмивка и въпреки отпуснатите тлъстини по лицето, усмивката му си беше останала същата. Талрик се сгърчи вътрешно. Надявал се бе Ултер да го приеме на четири очи, така че да поговорят откровено.
— Промяна в темпото, полковник — отговори с лекота той. — От доста време съм на предната линия. От месеци моля да ме върнат в тила, за да си почина. И ето ме тук. Ще се изпълни ли желанието ми?
— И ние не мързелуваме, капитане — каза Ултер, после добави благо: — Но ти обещавам една десетница време да си ближеш раните. Чувствай се като у дома в моя град. — И когато Талрик вдигна вежда при последното, усмивката на Ултер се разшири още повече. — Държа Мина здраво в юмрука си, Талрик, и размърда ли се повече от допустимото, стискам. Простичък урок, който местните така и не пожелаха да запомнят. — Плесна с ръце и след миг през врата зад подиума влязоха десетина слуги, понесли табли с кани и чаши. — Нека ти покажа какво може да предложи Мина, става ли?
— Изненадан съм, че не си си издействал преместване по-близо до столицата — подхвърли Талрик. Забеляза, че цялата прислуга е от жени, при това млади. Но нито една не беше местна, което несъмнено беше разумно по отношение на робите от домашната прислуга. Ултер явно беше преровил Империята за квалифицирани робини с приятен външен вид, имаше дори две осородни момичета.
— И кого да назначат на мое място? — Ултер си взе чаша и плъзна одобрителен поглед по паякородната девойка, която му наливаше вино от каната. — Познавам Мина по-добре от всеки друг, по-добре и от самите минасци, чумата да ги тръшне. Държа гърнето здраво затворено, нищо че отвътре ври и кипи. Може и да не знаеш, но преди няколко години бяха на път да се разбунтуват, точно когато въстана Мейнис. Всичко бяха подготвили, но не успяха да го опазят в тайна от мен. Разпъни неколцина, арестувай два пъти повече, продай семействата на водачите като роби в Голямата дупка и готово. Бий дупе, да не биеш дупище.
— Много далновидно — съгласи се Талрик, взе си от предложените мезета и вдигна поглед към слугинята, която държеше подноса. Беше от собствената му раса, русокоса и красива, но държеше очите си сведени както правят робите. — Тези двете — каза той и посочи осородните девойки. — Недоволни или длъжници?
— Длъжници, доколкото знам. Напоследък на пазара има много такива, особено от столицата. Ужасна, ужасна ситуация. — Съчувствието на Ултер изглеждаше искрено. — Е, опитвам се да им намеря добри домове, когато ми е възможно.
Младата жена не помръдна и Талрик се запита какви ли мъчителни спомени я терзаят в момента — продали са я в робство, за да изплати дълговете на съпруга си, на баща си, или нещо друго?
— По-късно ще я пратя в покоите ти, ако искаш — предложи Ултер. — Не виждам причина да не подсладим престоя ти при нас.
— А аз нямам нищо против — отвърна Талрик. Усети как жената се напряга до него. Осородната й гордост не можеше да преглътне, че я прехвърлят от ръка на ръка като движимо имущество. Но тя беше точно това — движимо имущество, робиня и нищо повече, стока.
Талрик вдигна чашата си и с Ултер се чукнаха пред лицето на капитан Олтан.
— Да пием за новата ни среща — каза Талрик и му стана тъжно. „Нова среща, да, но по лош повод.“
Ултер намести по-удобно телесата си в мекото кресло.
— И по повод на новата ни среща искам да ти покажа нещо, което, надявам се, няма да забравиш никога. Новото бижу в колекцията ми. Макар че за теб може и да не е толкова ново, защото разбрах, че си я ескортирал лично до моя град.
Талрик вдигна вежда, а междувременно заведе в картотеката на ума си повторната употреба на словосъчетанието „моя град“, върху което да разсъждава по-късно.
Ултер плесна отново с ръце и робините се оттеглиха на няколко крачки зад полумесеца на креслата. След миг в залата влязоха двама мъже с вид на местни хора. Единият беше белокос и с брада, гушнал пред гърдите си струнен инструмент, какъвто Талрик не беше виждал преди, нещо като издължена лира. Другият беше съвсем млад, почти момче, и носеше малък барабан. Оттеглиха се между колоните, седнаха и зачакаха. Талрик вече се бе досетил какво следва и наистина — двама войници въведоха пеперудородната танцьорка в залата. Специалната доставка на Ааген. Още една отметка в мислената му картотека.