Само дето границите се бяха променили. И някъде там пеперудоиди се бяха събудили да посрещнат зората, но вместо нея ги беше затиснала имперската сянка.
Чувал беше да се говори за омайната им красота, за неземните им вълшебства, но никога не беше хващал вяра докрай. А сега откриваше, че мислите му не могат да се откъснат от Скръб в окови. Съзнаваше, че я познава отскоро, че тя едва е докоснала живота му, но ето го тук, седи в мрака и копнее за цветовете й.
Започваше да си дава сметка, че пеперудородната му е направила нещо, че го е белязала по някакъв начин. Тя беше окована, беше робиня. Той й беше протегнал ръка. И за нея това се беше оказало достатъчно основание да го бележи.
А Че ревнуваше, което беше адски забавно. Усмивката му живна и Че се разсърди.
— Подиграваш ми се, проклет да си.
— Нищо подобно — излъга той. — Права си, ние почти не сме разговаряли. — Това също не беше вярно, защото докато Че дремеше, както само един бръмбароид може да дреме в трещяща машина, Салма и Скръб се бяха сближили. Тя се беше опитала да му нарисува дома си, но обрисуван в нейните цветове, родният й дом не говореше нищо на Салма. Никъде във Федерацията нямаше толкова светло място. После той й беше разказал за себе си — за семейството си, за суверена си, за Стенуолд.
Обещал бе да й помогне, макар че не можеше да помогне на себе си дори. Нещо повече, имаше усещането, че това е клетва, за чието спазване ще бди самата вселена. Неговият народ вярваше в клетвите точно като богомолкородните, с които имаха много общи традиции. Клетвите бяха магия.
Пред килията се чу шум и Че подскочи. Вратата се отвори с дрънчене. Обля ги студена светлина от газен фенер и очерта силуетите на двама войници.
— Ти — каза единият и посочи Че. — Ставай. Бързо!
Заведоха я в стая, която приличаше на изоставен мъжки кабинет. На източната стена имаше голям прозорец със затворени капаци, празни рафтове и петна от свалени гоблени се редяха по другите стени. Първоначалното обзавеждане явно беше преместено в други стаи и сега единственият спомен за предишния облик на кабинета беше самотната маса от скъпо дърво с богата резба. Зад масата стоеше Талрик. Облечен беше само с дълга туника, на колана му имаше нож, но не и меч. Искрицата надежда угасна бързо в сърцето на Че — дори и без хладно оръжие осородните не бяха беззащитни, защото ръцете им представляваха достатъчна заплаха сами по себе си.
— Оставете ни — нареди той веднага щом стражите я бутнаха през прага. Те отстъпиха заднишком и затвориха вратата. Талрик остана прав, със скръстени на гърдите ръце. Огледа я с празен поглед каквато беше мръсна и раздърпана. Имаше нещо различно в него, някакво ново напрежение, някаква изострена бдителност. Изглежда, на главата му се беше стоварил проблем, който нямаше нищо общо с нея, реши Че.
— Какво искате от мен? — попита тя в опит да събере малко смелост. Гласът й трепна. Пътували бяха дълго, вече не помнеше колко тъмни килии е сменила напоследък. Беше гладна, уморена и объркана. Не беше в настроение за разговори и далеч не беше готова за предстоящия сблъсък. Имаше неприятното усещане, че не разполага с емоционалните резерви, необходими, за да излезе наглава с този човек… а и той изглеждаше на ръба на търпението си. Въпреки това Талрик не реагира на предизвикателния й тон сякаш изобщо не го беше забелязал.
— Тук съм, за да те изслушам — каза кратко той.
— Сънят не идва, така ли? И искате да ви разкажа приказка? — Съзнаваше, че прекрачва границата, но когато угасне и последната надежда, се ражда непокорство. Някаква част от нея искаше всичко това да приключи. Че се стегна да посрещне наказанието за дръзките си думи, но Талрик и този път не реагира според очакванията й. Изглеждаше отнесен, сякаш умът му е другаде.
— Приказка, казваш? Защо не. Дадох ти достатъчно време да се подготвиш. — В тона му се долавяше раздразнение, сякаш тя го беше повикала тук посред нощ, нарушавайки почивката му.
Че скръсти ръце, имитирайки несъзнателно позата му.