— Ти си добро момче, но…
— Те са тук, майсторе.
Стенуолд млъкна и се обърна. Наистина бяха тук.
Мъже и жени изплуваха от сенките в другия край на площада. Не бяха безшумни като Тисамон, но се движеха наистина тихо, само неизбежният звън на метал и изскърцване на кожени дрехи нарушаваше от време на време тишината. Стенуолд преброи петнайсетина в основната група, а отзад прииждаха още.
Повечето бяха мъже, млади мъже. Почти всички носеха шал или нещо друго, което да прикрива лицата им. Имаха качулки и плащове. Всички без изключение бяха въоръжени и готови да използват оръжията си, пък били те и наточени кухненски ножове. Двама дори държаха арбалети с опънати тетиви.
Стенуолд не смееше да помръдне. Видя, че Тото държи арбалета си с цевта към земята, и одобри мълчаливо съобразителността му. Новодошлите бяха в мрачно настроение, точно както го беше предупредил Хокиак.
Вгледа се в малкото открити лица. Имаше една по-възрастна жена, която му се стори позната. Забеляза и дългуреста скакалецородна — явно младите бойци имаха връзки в милицията, което им позволяваше да си уреждат необезпокоявано срещи като тази.
Сред малкото открити лица беше това на водача им или така поне предположи Стенуолд, съдейки по стойката му и по това как другите се групират около него. Беше млад, най-много пет години по-възрастен от Тото, и държеше къс меч от старата минаска направа, каквито вече не се произвеждаха. На главата си носеше заострен шлем, стоманен и боядисан в черно, а издутините под плаща му говореха за наличието на нагръдник. Шаловете и маските им бяха или червени, или черни, и Стенуолд предположи, че скритите под плащовете доспехи са в същите цветове. Тази мисъл го върна седемнайсет години назад към последния свободен ден на Мина; самият той, доста по-млад, е долепил око до телескопа и наблюдава трескавата подготовка на защитниците. По онова време този мъж трябва да е бил дете.
Със свободната си ръка мъжът извади кинжал от колана си и Стенуолд се напрегна нелепо — нелепо, защото цял куп мечове, ножове и арбалети вече бяха насочени към него. Мъжът хвърли мълчаливо кинжала си и оръжието звънна на паважа. Около дръжката му беше вързана панделка. Това, предположи Стенуолд, сигурно беше „червеният флаг“, за който ги предупреди Хокиак. Знакът, който оставяли след себе си.
— Дъртият каза, че искате да се срещнем — започна водачът. — Стар бръмбароид и полуроден? Защо?
„Още не съм толкова стар.“
— Защото се нуждая от помощта ви.
— И какво ти дава право да я търсиш? — Мъжът пристъпи напред, така че захвърленият кинжал се озова на педя от краката му, а Стенуолд — в обсега на късия му меч. — Аз съм Чисис, старче, а това са моите хора. Помагаме на себе си и на нашия град, но не и на чужденци.
Стенуолд се постара да запази спокойствие, да не обръща внимание на меча и на явната заплаха.
— Казвам се Стенуолд Трудан и съм бил тук и преди. Преди Мина да падне. Никой от вас ли не знае името ми? Ти — обърна се той към по-възрастната жена. — Сигурно ме помниш. Прекарах известно време в града ви преди окупацията.
Тя го изгледа смръщено, после се обърна към Чисис, който й даде знак да говори.
— Помня един бръмбаророден на име Стенуолд Трудан — каза бавно тя. — Не знам дали ти си същият човек. Не мога да гарантирам за теб.
Стенуолд плъзна поглед по дъгата от бойци на съпротивата, търсейки други посивели глави. „Нима никой не е останал?“
— Тогава направих всичко по силите си, за да помогна на вашия град.
— Аз помня един Стенуолд Трудан — обади се друг мъж. — Бях чирак занаятчия по време на обсадата. Помня един Стенуолд Трудан, който ни придума да изпълним шантав план, от който нищо не излезе. Помня как ни предадоха.
Стенуолд не помръдваше, защото един от арбалетите сочеше право към главата му.
— Не ви предадох аз — изтъкна той. До него Тото се беше напрегнал като натегната докрай струна. Като цяло напрежението беше толкова силно, че нямаше да издържи дълго — или щеше да се отлее, или да избие в кръвопролитие. — Не съм ви предал. Направих всичко по силите си да ви помогна и съжалявам, че не можах да сторя повече.
— Според мен това е заговор на осоидите — каза Чисис, колкото на Стенуолд, толкова и на другарите си. — Прозрачен при това. „О, аз бях тук преди обсадата“, „о, направих всичко възможно за вас“, после ние ти показваме къде се крием, разкриваме ти плановете си и хоп, Рекеф ни се стоварва на главите. Звучи ли ти познато, старче?