А после го споходи друга мисъл: „Ако не съм в състояние да ударя Империята тук, то следващият ми голям провал може да е самият Колегиум.“
Докато обличаше в думи историята, Стенуолд откри, че е по-проста, отколкото я е смятал доскоро. Изричайки я на глас, той съзря по-ясно какво е заложено на карта и кое е най-важното.
Племенницата му и друг негов студент били заловени от осоидите в Хелерон. Имали основание да смятат — и тук Стенуолд хвърли неволно поглед към Ахеос, — че двамата са били доведени в Мина за разпит. Спешно трябвало да ги измъкнат от лапите на осоидите.
Минаската съпротива — Червенофлагците — с основание нямаха вяра на небето. Осородните поддържаха редовни летящи патрули, а в редиците им имаше и много мухородни наемници. Като логично следствие от това Червенофлагците се бяха окопали под земята. Съпротивата беше разделена на клетки. В клетката на Чисис имаше трийсетина мъже и жени, които поддържаха предпазливи връзки с други клетки из целия град. Довели бяха Стенуолд и хората му в пропито с влага мазе на изоставен склад близо до реката. Стените разказваха своята история. Горните редове на зидарията бяха от светлия необработен камък, предпочитан от минасците, но долните три реда бяха иззидани от грижливо изрязан и огладен материал, толкова стар, че се ронеше по краищата. На мястото на Мина е имало друг град, западнал и забравен много преди осоидите да се появят, за да тормозят съседите си.
Този напречен разрез на живота по тукашните земи се оглеждаше в умален мащаб и в разнородната група, която едва не беше съкратила преждевременно личната история на Стенуолд. Повечето бяха твърде млади, за да имат ясни спомени от нашествието, но окупацията беше белязала всички тях. Бяха израснали като граждани втора класа в собствения си град, но техните родители — или поне онези от тях, които бяха опазили живота и свободата си след първоначалния хаос — все пак им бяха предали гордостта си на независими минасци. И децата им приемаха този товар много сериозно. Чисис очевидно беше техен водач, но властта му не беше абсолютна или поне с такова впечатление остана Стенуолд. Мъжът се ползваше с уважение и дори внушаваше страх на последователите си, но заповедите му подлежаха на обсъждане. Ето и сега Червенофлагците се бяха оттеглили да обсъдят казаното от Стенуолд.
Накрая Чисис дойде при него с жена от чуждестранната милиция, висока, с дълго лице и късо подстригана тъмна коса.
— Имате късмет — каза му отсечено водачът на съпротивата. — Работата е там, че имаме приятели в помощната войска.
— Забелязах — подхвърли Стенуолд. — И останах доста изненадан.
— Осоидите са лишени от въображение — подсмихна се Чисис. — Наши мъже и жени, минасци, служат като милиция далеч на изток, а тук ни пращат скакалецородни от Са да поддържат реда, сякаш е едно и също. За тях всички ние сме боклук. Не правят никаква разлика.
Стенуолд кимна. Никога не беше ходил в Са, но познаваше няколко скакалецородни. При нужда можеха да се бият, но по природа бяха миролюбиви хора с философска настройка, които просто не ставаха за войници. Осоидите, от своя страна, по природа не бяха склонни да правят разлика в начина, по който им служат подчинените раси.
— Колкото повече стягат хватката си около нас — продължи Чисис, — толкова повече ни сближават. — Прозвуча като често повтарян лозунг. — Това тук е Торан Ауе. Тя е сержант от милицията. Кажи му.
Скакалецородната кимна на Стенуолд.
— В килиите на двореца не държат много чуждестранни затворници — съобщи тя. — Повечето са местни и изключенията винаги пораждат слухове. Неотдавна са докарали трима нови — бръмбарородно момиче, човек водно конче от Федерацията и една танцьорка.
— За танцьорката не знам, но другите двама трябва да са нашите хора. — Погледът му свърна неволно към Ахеос, който седеше с кръстосани крака на един паднал камък от зидарията и на свой ред го гледаше.
— Тогава можем да ви помогнем — каза Чисис. — А вие да помогнете на нас. Защото в занданите на двореца има и наш човек.
25.
Вече бяха приковали глезените и едната й китка. Тя се обърна трескаво към мъжа, който затягаше катарамата. Познаваше го — беше същият, с когото бяха пътували от Мина, онзи, с когото Талрик си беше говорил. Не помнеше името му, но отчаянието опресни паметта й.