Чисис не обърна внимание на сарказма му.
— Работата е там, че без Кимене сме уязвими, разпокъсани. Ако Дебелака ни нападне сега, ако се е добрал до надеждна информация за явките и убежищата ни, тогава…
— Тогава ще ви е трудно да координирате отстъплението си — довърши вместо него Стенуолд.
— А ако се опитаме да освободим Кимене, Дебелака ще стисне целия град за гушата, както го направи преди няколко години, по време на бунтовете в Мейнис.
— С други думи, можете да стигнете до нея, но народът ви ще плати висока цена за това — заключи Стенуолд. — За революционер като теб това е едно изненадващо благоразумно отношение.
Чисис го изгледа гневно.
— Ако зависеше от мен, майсторе бръмбароид, лично бих запалил огньовете, щом димът им ще изкара минасци на улицата — изрече с равен глас той. — Тя обаче не би одобрила. Самият аз не бих преклонил глава нито пред губернатор, нито пред император, но заради Кимене…
— Разбирам. Разбирам и съображенията, и логиката ти. — Този тип му харесваше все по-малко, но имаха нужда от него, а само това беше от значение. — Ако минаската съпротива се раздвижи, ако червени флагчета цъфнат навсякъде, осоидите ще се стоварят отгоре ви като парен чук. Но ако група чужденци се развилнее из двореца, освобождавайки затворници, сред които и вашата Кимене…
— Виждам, че наистина се разбираме. — Чисис свали ръката си от дръжката на меча. Стенуолд си даде сметка, че дори не го е видял да я слага там. Младият мъж беше на нокти, сякаш го сърбяха ръцете да убива. Човек, чиито запаси от човечност са се изчерпили. „Колкото по-скоро си върнат водачката, толкова по-добре.“ Революция не се организираше за два дни, но и нашествието в Равнините нямаше да започне утре. „Трябва да се срещна с тази жена, с този неоспорим лидер на съпротивата… Възможно ли е да сме попаднали на оръжието, което търся от толкова време?“
— И вие ще ни осигурите?… — подсказа той.
— Карти на канализацията, водачи, които да тръгнат с вас, въоръжено подкрепление без издайнически цветове. Херметични лампи, специален шперц…
— Доста добре сте екипирани май?
— Хокиак има грижата за това. — В гласа на Чисис нямаше и следа от хумор. — За нас Кимене е по-важна от всичко.
— Е. — Стенуолд се облегна назад. — Предполагам, че по-добро предложение едва ли ще получим. — Вдигна поглед, защото Тисамон се приближаваше. Богомолкочовекът изглеждаше в по-мрачно настроение от обикновено. Тиниса стана на крака. Напрежението помежду им беше толкова силно, че с нож да го режеш, а горчивият му вкус направо ти полепваше по небцето, помисли си тъжно Стенуолд.
— Поговорих си с Кенисе и другите от старата гвардия, които помнят обсадата. За твоите планове на времето — обяви Тисамон.
— И? — попита Стенуолд.
— Приемат, че… че никой от нас не ги е предал. — Само краткото запъване в средата на изречението напомняше, че доскоро самият Тисамон вярваше в обратното. — Сравнявахме спомените си. Тото?
Занаятчията се стресна.
— Да, господине?
— Кажи им за Хелерон. За мъжа, с когото сте се срещнали там.
Тиниса отвори уста да се намеси, като местеше поглед между Тисамон и Тото. Занаятчията погледна към нея, но Тисамон чакаше отговора му, а богомолкородният очевидно го плашеше повече, отколкото Тиниса би могла да го уплаши някога. Така че с прекъсвания и повторения, какъвто си му беше маниерът, Тото разказа накратко за Болуин и как един мъртъв човек ги посрещнал на площад „Милосърдие“. По гласа му личеше, че още не може да повярва на тази история, но пък разказът му се придържаше към фактите такива, каквито ги беше видял с очите си.
Чисис и другите минасци реагираха скептично и погледнаха въпросително към Тисамон за някакво обяснение.
— Направихме списък с имената на всички, които знаеха за плана ни — поде той. — Много от тях са загинали при падането на града. Не откриваме нито едно слабо звено, а въпреки това бяхме предадени. Шпионин несъмнено е имало, но той най-вероятно е носил чуждо лице. Това е единственото логично обяснение.
— Абсурд — обади се зад него Кенисе. — Познавахме добре всеки от тях, а няма начин да имитираш…
— Този човек може — прекъсна я Тисамон. — Чухте разказа. Приликата е била съвършена.
Все още не изглеждаха убедени и Стенуолд не можеше да ги вини. Собственият му рационален ум отхвърляше идеята като невъзможна. Но пък той беше пътувал повече от тях и все в странна компания, затова знаеше, че на света има неща, които не подлежат на рационално обяснение.