С други думи, полковник Латвок е бил прав. Прав е бил и да изпрати именно Талрик на тази мисия. Това, разбира се, не означаваше, че на Талрик трябва да му харесва.
Изтегли меча си от ножницата и провери острието му за ръжда. Не го използваше често, но пък добрият агент на Рекеф рядко влизаше в единоборства от този вид. Сега обаче щеше да е различно.
Той вдигна поглед.
— Можеш да излезеш вече — каза. — Не заблуждаваш никого.
Всъщност нямаше представа къде се е скрил шпионинът, макар да беше сигурен, че го шпионират. Нечия сянка помръдна върху перваза от външната страна на прозореца. С впечатляваща демонстрация на сръчност дребната фигурка се промуши през тесния отвор и се спусна на пода с пърхане на криле. Те Беро, човекът на Латвок.
— Е, как се справям? — попита го сухо Талрик.
— Вие ми кажете. — Те Беро се изтупа от прахта. Облечен беше с торбеста бяла роба като повечето местни мухородни, но Талрик забеляза характерната издутина на скрит под дрехата кинжал.
— Ръкавицата е хвърлена. Всеки момент ще ми спретнат покушение — съобщи му Талрик. — Ултер ще има среща на високо ниво със съвестта си, но алчността му бързо ще надвие. След което ще ми прати убийци.
— Имате ли нужда от помощ? — попита Те Беро. — Вътрешната служба на Рекеф има няколко агенти в града, повечето с нисък ранг.
Би било чудесно да прехвърли другиму отговорността, да се отдръпне и да остави стария си наставник в лапите на Рекеф.
— Предпочитам да го направя лично. Стига от Рекеф да нямат други планове. Наглеждайте ме, все пак.
— А ако не успеем да се намесим навреме?
— Ако не успеете… така да бъде.
— Правото да вземете решение е ваше, разбира се — кимна Те Беро. — Желая ви късмет, майор Талрик. — Крилете на гърба му изпляскаха и мухородният скочи на прозоречния перваз.
— Лейтенант…
— Майоре?
Талрик си пое дълбоко дъх.
— От колко време сте в екипа на полковник Латвок, лейтенант?
— Вече повече от година, майоре. — Както се беше чучнал на перваза, трудно можеше да се прецени дали въпросът го е притеснил.
— Ако Латвок иска да отстрани Ултер, защо просто не го убие? — Думите паднаха като оловни тежести. Те Беро го гледаше, внезапно уловен в капана на разговор, в който не би искал да участва.
— Майоре?
— Ние сме Рекеф, Те Беро. Губернаторите се задавят на масата, падат от прозорци и си срязват гърлото при бръснене като всеки друг. Защо е тази шарада?
— Мислите, че ми казва всичко? — попита Те Беро, а после побърза да продължи преди Талрик да се е хванал за думите му: — Вие проведохте възложеното ви разследване. Намерихте доказателства за вината на губернатора. Бъдете доволен от това, майоре. Бъдете доволен, че всичко ще изглежда законно, когато приятелите на Ултер ви потърсят сметка. — Лицето му се изкриви едва доловимо. — Освен това може би Рекеф се интересува не толкова от Ултер. А от вас, да речем? — Крилете му изпърхаха отново, Те Беро се промуши през прозореца и отлетя.
На призрачната треперлива светлина от изкуствените им лампи Ахеос ги чу да си шепнат за хората, построили тези древни тунели. Завъртя с раздразнение белите си очи, но не беше толкова глупав, че да си отваря устата.
Останали бяха достатъчно полуизтрити и обрасли с лишеи фрески, за да разпознае в този древен строеж почерка на собствения си народ. Значи Мина някога е била град на молецородните, толкова отдавна, че дори в Тарн не се беше съхранил споменът за него. Всъщност не. Някъде по високите етажи на властта със сигурност помнеха и това като всичко останало. В Тарн знанието беше ценна валута, охранявана по-строго и от златото, и едва малцина имаха достъп до нея.