— Кимене! — възкликна Чисис. Тиниса се отърси от пристъпа на завист и видя, че зад решетките на единствената открита към коридора килия стои жена и ги наблюдава напрегнато от сенките. Жената пристъпи на светло и Тиниса остана поразена от моменталния успокояващ ефект, който присъствието й оказа върху минасците — върху всички без изключение.
— Вратата, ако обичаш — каза тя, сякаш цялата операция беше по нейна идея и спасителите са се появили точно според очакванията й. Тото притича с ключовете, но нито един не пасна, така че се наложи отново да прибегне до шперца. Тисамон се върна на пост при стаята на тъмничарите — Тиниса знаеше, че е въпрос на броени минути оттам отново да долетят звуци от битка.
— Кои са тези хора? — обърна се Кимене към Чисис.
— Чужденци — обясни той. — Тук са да освободят двама от своите.
— Значи сме им задължени за помощта — каза жената и в същия миг с победоносен вик Тото отключи вратата в металната решетка. Кимене пристъпи в коридора като кралица, която влиза на бял кон в кралството си и Тиниса с изненада съобрази, че жената едва ли е с повече от година-две по-голяма от нея самата.
Откъм освободените затворници се чу благоговеен шепот:
— Девата. Минаската дева.
— Кого търсите? — обърна се към нея Кимене.
— Водно конче и една бръмбарородна девойка.
— Смугло момиче с изрусена коса?
— Значи сте я виждали? — възкликна Тото. — Къде?…
— Не знам къде точно я държат, но когато я връщат в килията, винаги минават оттук — обясни Кимене. — Чисис, остани да им помогнеш.
Чисис преклони глава без възражения. Кимене сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.
— Покажи ми как смяташ да напуснем това място — каза тя и Чисис разгъна моментално картата. Кимене я огледа набързо и плъзна пръст по избрания маршрут. — Тези ще дойдат с мен — нареди тя и посочи освободените затворници, — а с вас ще се срещнем отвън. Не се бавете.
Ако не беше постоянната болка в раненото рамо, ако не го измъчваше мисълта за предстоящия сблъсък с Ултер, нямаше да направи такава глупава грешка, повтаряше си Талрик.
Вървеше с бърза стъпка към харема. Видя някакви слуги да се разбягват пред него, но вече беше свикнал с това. Едва миг по-късно — твърде късно, както и да го погледнеш — си даде сметка какво точно е видял. „Слуги с извадени мечове?“ Не само това, а мръсни и дрипави, вместо със семплите тъмни туники на тукашната прислуга. Завъртя се моментално, но „слугите“ вече бяха по петите му и някой го сграбчи за яката. После нещо остро се опря в гърлото му.
Талрик тъкмо събираше остатъците от енергията си за последен наказателен залп, когато ъгълът на острието се промени, наточеният като бръснач ръб опря в кожата му и от лекото убождане потече кръв. Талрик затаи дъх и остана неподвижен.
И тогава ги видя — петима-шестима мърляви минасци, въоръжени с кинжали и мечове имперска направа. Навярно също такъв кинжал беше опрян и в неговото гърло. Каква ирония — усърдието на някой имперски войник, поддържал в отлично състояние оръжието си, сега щеше да стане причина за неговата смърт.
Талрик понечи да се завърти и се озова блъснат до стената — движение, за което плати с още малко кръв.
Беше лице в лице с Кимене, гледка, от която го побиха ледени тръпки. Тя беше, Минаската дева. Дори в килията присъствието й стряскаше. Тук, на свобода, жената беше като разлютен звяр, който никога не е губил вкуса си към дивото. Напомни му за зеления ловен бръмбар, голям колкото кон, който Талрик беше гледал веднъж на гладиаторска арена. Дори изправено срещу конници с копия, чудовището превърна арената в кланица, а накрая изправи гордо страховитата си глава и кръвожадният рев на тълпата утихна в благоговейно мълчание.
— Познавам те — каза тихо тя. — Ти си… не ми казвай… Талрик. Капитан Талрик, нали?
— Имаш силна памет — отвърна дрезгаво той.
— И ти ме помниш, сигурна съм — подхвърли тя с лукава усмивка. — Изглежда си имал неприятности, капитан Талрик. Или си пострадал, докато си си чистел арбалета?
— Доста работа ми се отвори тази нощ — потвърди той. Кимене го гледаше право в очите. Погледът й ровичкаше из ума му, сякаш редеше парче по парче мозайката на минало и настояще.
— И не само на теб — кимна тя. — Накъде си тръгнал, капитане, с тази нескопосано бинтована рана? Доколкото знам, лечебницата е в другата посока.