— Те бяха аматьори.
— Сигурно си прав. И сигурно се питаш защо съм ги пратил?
— Не се питам. Знам. Защото любовта към собствените ти наслади е станала по-голяма от любовта ти към Империята — каза Талрик и спря на достатъчно разстояние от Ултер, така че да отскочи навреме, ако старецът решеше да пусне жилото си.
— Не, Талрик. Ти ме принуди да го направя. Ти ме принуди да ги повикам и да издам тази заповед. Не отричай. Защо, Талрик? Не е заради пеперудородната танцьорка. Нея ти използва като повод, като лост. Искал си да се стигне до това. Защо? Какво стана с приятелството ни? Нима не ти бях добър приятел?
— Всичко е заради Империята, Ултер. Винаги заради Империята.
— О, я стига. Никой не разсъждава по този начин! — повиши глас старецът. — Да не мислиш, че генералите разсъждават така? Или самият император дори? За нас Империята е плуг, с който орем земята, Талрик, за да събираме богата реколта. Няма да намериш и един човек, който да служи на Империята заради самата нея.
— Един такъв стои пред теб — каза тъжно Талрик.
Ултер изкриви пренебрежително устни.
— Можеш да говориш каквото си искаш, Талрик, но на мен планът ти ми е пределно ясен.
— И какъв е този план?
— Да се спретне шоу за пред местните. Губернаторът и старото му другарче си пускат кръв, и то заради жена! Не се съмнявам, че приятелчетата ти от Рекеф ще имат грижата слухът да плъзне като горски пожар.
Талрик поклати глава, на което Ултер се разсмя от сърце.
— Излишно е да скромничиш, стари приятелю. Ако просто ми прережете гърлото, дрипльовците ще надушат вътрешното противоборство отдалече. Ако ме свалите с декрет, това би отслабило имперските цветове тук, в Мина. А местните само чакат повод да изровят доспехите си и да размахат мечовете. Сега обаче… сега всичко ще изглежда лично. Това целите, нали? Да размахате главата ми пред тълпата и да покажете, че нищо не може да застане на пътя ви, дори старият Ултер? Да им покажете, че ние, осоидите, сме корави копелета, които не прощават дори на собствените си хора? Сякаш двамата с теб бихме могли да се скараме заради една фуста, стари приятелю. — Ултер го прикова с поглед. — И кога изобщо те прехвърлиха във вътрешната служба на Рекеф?
— Бях във външната и скоро отново ще бъда, при първа възможност… но засега… — Талрик вдигна рамене, или по-скоро само едното, здравото. — Не ми е нужен повод, Ултер. Ти се оказа виновен, точно както ме предупредиха. Ако не се чувствах лично задължен към теб, щях да ти прережа гърлото, докато спиш. Но с това дългът ми се изчерпва.
— Значи… — Старецът се надигна от трона си и жените се сгушиха една в друга, усетили предстоящото кръвопролитие като воня, която се разнася във въздуха. — Значи ще си изработиш чудесно повишение, стари приятелю. Виж, аз винаги съм бил полезен за кариерата ти. Искаш да се върнеш във външната служба на Рекеф? Не се самозалъгвай. И отдалече няма да помиришеш външната служба, след като веднъж си омърсил ръцете си с делата на вътрешната. Няма да ти позволят. Вече си един от тях.
Талрик не каза нищо. Чакаше. Ултер вдигна оръжието си на светлината и мекият светлик на факлите се плъзна като вода по дължината му. Не беше късият прав меч на въоръжение в имперската армия, а рапира в стила на паякородните също като стаята.
— Изглеждаш ми уморен, Талрик. Сигурно си дошъл тук с идеята за екзекуция. Да избавиш стареца от мъките му? — Ултер вдигна вежди. — Ако е така, то боя се, че ще те разочаровам. И аз като теб съм бил в Бойното братство. Още помня движенията. Нещо против да кръстосаме шпаги в името на доброто старо време?
— Дори да ме убиеш, това нищо няма да промени — каза тихо Талрик. — С царуването ти тук е свършено и ти го знаеш.
Ултер плъзна поглед по харема, който символизираше всичко, изградено от него през годините.
— Така да бъде — кимна той и зае бойна стойка. Талрик последва примера му въпреки болезненото придърпване в раната и се опита да включи в уравнението по-голямата дължина на противниковата рапира.
Зачака. Не бързаше за никъде, така че Ултер трябваше да направи първата крачка.
И той я направи. Преодоля делящото ги разстояние с изненадваща бързина и макар Талрик да отскочи назад, върхът на рапирата изстърга по медната оплетка на гърдите му. С мълниеносно движение Ултер вдигна оръжието си към лицето му. Ръката му беше бърза, краката — не толкова. Когато Талрик скочи встрани и нападна, отстъплението на губернатора беше прибързано и тромаво. Талрик продължи да го изтласква назад с надеждата да го притисне към някоя стена, където по-малката дължина на собствения му меч щеше да се превърне в предимство. Но подходи към задачата твърде бързо, болката в рамото го прониза до мозъка на костите и спря настъплението му на половината път. Ултер отстъпи още няколко крачки, възстановявайки първоначалното разстояние помежду им. Лицето му беше безизразно и приличаше на разтекла се восъчна маска.