Тиниса вече тичаше към тях и успя да улови Че, която залиташе с препъване назад. Момичето изглеждаше уморено до смърт, натъртено и ожулено, но и в състояние на пълен екстаз. Метна се на врата на доведената си сестра и я стисна толкова силно, че ребрата й изпукаха.
— Дойдохте! Чук и клещи, вижте се само! Наистина дойдохте! — А после отпусна хватката си, видяла над рамото й тънката фигура на Ахеос, който почистваше грижливо острието на кинжала си.
— Ти… — промълви Че. Един спомен изникна внезапно в главата й — спомен за сън, който я беше навестил в хелиоптера на път за Мина. Сега, когато срещна погледа на безизразните му бели очи, шокът я разтърси до мозъка на костите и тя разбра, напук на всяка логика, че той знае.
А после видя Тото, прегърна и него, но пропусна да забележи изненадата му. Чу Салма да обяснява на Тиниса, че всяко мускулче от кръста нагоре го боляло ужасно.
— Трябва да тръгваме — настоя Чисис. — Трябва да тръгваме, веднага.
И тръгнаха с най-бързата крачка, която Че и Салма можеха да поддържат. При стълбите ги чакаше Тисамон.
Тиниса го видя първа и макар да знаеше, че ще го заварят там, изтръпна при гледката. Тисамон стоеше на едно от средните стъпала и гледаше надолу към тях. Самото стълбище тънеше в сенки, а по-светлите места лъщяха от кръв.
Труповете на единайсет осородни войници — или повече — се валяха по стъпалата и от разположението им личеше, че са пристигнали вкупом. Изглежда Тисамон се беше втурнал в средата на групата — така не са могли да използват жилата си от страх да не се наранят взаимно, — а малцината мъртъвци в горния край на стълбището са били поразени в гръб, докато са бягали панически от недосегаемия си противник.
Почти недосегаемия, всъщност. Напреко на бузата му минаваше тънка червена резка, почти същата като раната върху лицето на Тиниса, спомен от сблъсъка с предпазителя на собствената й рапира.
— Ние… изтегляме се — каза Чисис на богомолкоида. Дори той се запъна при гледката на кръвопролитието. Тисамон кимна отсечено и се дръпна да му стори път.
Целият дворец беше в състояние на хаос. Талрик постоянно налиташе на стражи, питаше ги какво става, но едва малцина успяха да му дадат смислен отговор. В тяхно оправдание можеше да се каже, че дворецът очевидно беше атакуван от няколко места и в момента се водеха поне десетина сражения. Войници и членове на милицията търчаха навсякъде и си пречеха взаимно. Ако минаската съпротива наистина знаеше какво става, помисли си Талрик, и съумееше да организира мащабно нападение в близките часове, нищо чудно имперските сили в града да изгубеха щабквартирата си. Ала самият той оставаше с впечатлението, че хаосът се дължи не толкова на реална атака, колкото на лоша организация и тотално объркване от страна на „защитниците“. Някой очевидно се беше погрижил да остави фалшиви следи, а и собствените му подвизи през последните часове бяха допринесли за хаоса.
За разлика от сащисаните войници Талрик знаеше съвсем точно къде отива. Към килиите. Челядинка Трудан и нейното федералско приятелче. Дори не се беше сетил за тях, когато налетя на Кимене и другите бегълци. Те всичките бяха местни, а и съзнанието му беше заето с Ултер и предстоящия им сблъсък. Сега обаче приоритетите му се бяха върнали по местата си.
И едва не се сблъска с тях. Все пак чу навреме звука на забързани стъпки, хлътна в сянката на една врата, прилепи гръб към дървената повърхност и застина неподвижно — все неща, които се бяха превърнали в негова втора природа след годините работа в бойни условия.
Бяха истинска сбирщина. Само един местен и миш-маш от други народности, дори един богомолкочовек с онези техни нелепи остриета, прикрепени на панта към бойна ръкавица. В края на колоната се влачеше човекът водно конче, а току зад него — Челядинка Трудан.
Отдалечаваха се по коридора и Талрик вдигна ръка след тях. Усети как Изкуството на огненото жило се разбужда в дланта и пръстите му. Челядинка Трудан имаше широк гръб, удобна мишена дори на слаба светлина като тази.
Така и не беше приключил с разпита й. Добре би било да си поговорят още веднъж. Жалко.
Нощта сякаш нямаше край. Знаеше, че трябва да действа веднага, да се възползва от шанса си. Но в главата му се надвикваха гласове. „Едно добро дело, което да компенсира всички злини?“ — питаше Кимене, а после и гласът на самата Челядинка, която го пита какво ще изгуби Империята, ако Талрик я пусне да си отиде.