И собственият му отговор, че по-скоро би й срязал гърлото още сега, отколкото да я пусне, за да крои заговори срещу Империята. Помнеше го съвсем ясно въпреки всичко, случило се през тази изтощителна нощ. Чуваше собствения си глас и собствените си безчувствени думи.
И в този момент, докато гърбът на Че се отдалечаваше надолу по коридора, Талрик изгуби контрол над собствените си мисли. Портите бяха отворени широко и всичко можеше да влезе през тях. Последните мигове на Ултер, предател и предаден едновременно. Неохотата на Ааген в стаята за мъчения…
Княгинята водно конче, която пищи ли, пищи, докато той убива децата й в името на Империята.
И тогава Талрик си каза, че всъщност не знае дали му е останала сила да призове Изкуството си. И че не е изключено да залови пак Челядинка Трудан, да я привлече на своя страна дори или да я използва по друг начин. И още стотина оправдания за бездействието си.
Стана му лошо, догади му се. Дали защото щитът на лоялността му се беше пропукал, или заради гласовете, които се надвикваха укорително в главата му — не знаеше.
Посегна към Изкуството си, дланта му се затопли, лумна искра. Но това далеч не беше достатъчно. Да оформи жило в сегашното си състояние беше като да вдигне канара с голи ръце. И всичко това заради жалкото удовлетворение от смъртта на едно бръмбарородно момиче? Напрежението беше толкова силно, че Талрик остана без дъх.
Нощта просто нямаше край. Нормално беше да допусне грешка в преценката си.
Той свали ръка и тръгна да търси легло, където да припадне.
Вървяха и при всяка крачка очакваха Империята да се стовари отгоре им с пълната си мощ. Дори след като стигнаха зърнения склад, врявата по горните нива не стихна, напротив — проправяше си решително път към тях. По най-бързия начин се спуснаха в древната система от канали. Ахеос слезе пръв и с облекчение потъна в мрака, дори забърза напред, изпреварвайки светлика на лампата, която Чисис беше запалил отново. Тото и Че изостанаха да помогнат на Салма. Водното конче кривеше лице при всяка стъпка и стискаше зъби заради болезнените спазми в мускулите на гърба и ръцете. Тиниса погледна към Тисамон. Знаеше, че той очаква от нея да мине напред и да остави ариергарда на него. Спусна се послушно през отвора в пода, но не избърза да настигне останалите, а го изчака да слезе, после пое в крак с него. Скоро другите се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и да не ги чуват. Тисамон запали собствената си лампа, чието миниатюрно пламъче разреждаше тъмнината колкото да не се объркват сетивата им в пълния мрак. Но светлинката на лампата явно заобикаляше някак Тиниса, поне ако се съдеше по поведението на Тисамон, който упорито не я поглеждаше, все едно нея я нямаше там. Може и да не я поглеждаше, но във всичко друго двамата бяха свързани като чифт волове в общ впряг — в стъпките, в движенията, водени от дълбоко и взаимно усещане за другия, което нито той, нито тя можеха да отрекат.
„Къде другаде бих могла да ти потърся сметка, ако не тук, в това мъртво и погребано място?“
Време беше да насили съдбата, да сложи картите на масата.
Изчака, докато се отдалечат достатъчно от двореца. После спря.
Той забави крачка едновременно с нея, пак заради невидимата връзка помежду им, заради тревожните сигнали — доловени било в стъпките й, било в дишането, — че нещо не е наред.
— Тисамон — подхвана тя. Той също беше спрял, сивкав силует сред черните сенки, но не се беше обърнал.
— Отлагах го твърде дълго — каза на гърба му тя. — Трябва да поговорим, моля те, Тисамон. Нека поговорим.
И затаи дъх. Чуваха се само плискането на водата в каналите и топуркането на хлебарки по пода и по стените извън светлия кръг на лампата.
Стори й се, че го вижда да клати глава, но не беше сигурна. А после той тръгна отново напред все едно Тиниса не си беше отваряла устата.
— Тисамон! — викна тя. — Или „татко“, ако така предпочиташ?
Успя да го спре, но запасът й от реплики, които да хвърли в краката му, се изчерпваше. След миг той вървеше отново напред. Тиниса хукна след него, иначе щеше да остане сама в мрака.
Останал й беше само един снаряд. Пазила го бе до последно, защото знаеше, че веднъж изстрелян, нямаше да има връщане назад.
— Проклет да си — изсъска тя, а шепотът, който последва, беше от рапирата й. Шепот на рапира, която напуска ножницата си, звук, който Тисамон познаваше добре и който го спря и обърна много по-бързо от всички думи, които Тиниса би могла да хвърли в лицето му.