— Погледни ме — предизвика го тя и той прие предизвикателството. Слабата светлина й попречи да разчете изражението му, ако изобщо имаше такова. Прикрепеното към дясната му ръка острие беше само сянка сред другите сенки.
— Прибери я — каза той с равен глас. — Сега не му е времето за игрички.
Тиниса сгъна колене в бойна стойка и изпъна рапирата си към него.
— О, напълно си прав — отвърна тя. — Аз окончателно приключих с игричките.
Той вдигна леко лампата. В очите му имаше единствено презрение. Изгледа я, после понечи да се обърне.
— Обърнеш ли ми гръб, ще те убия, кълна се. А аз се отнасям към клетвите си точно толкова сериозно, колкото и ти, уверявам те.
С бавни движения Тисамон остави лампата на пода и усили пламъка й, присвил очи срещу светлината.
— Не се излагай — каза лаконично той.
— Да се излагам? С теб имаме недовършена работа.
— Така ли?
Дори не поглеждаше към оръжието й. Нищо в стойката му не подсказваше, че приема рапирата като заплаха. Не смяташе да се бие с нея, не смяташе да обмисли идеята дори. Просто не вземаше Тиниса на сериозно и толкова.
— Знам от какво те е страх — каза му тя.
— Сериозно?
— О, не от оръжието ми се страхуваш — отвърна Тиниса и се приближи още малко. — Нито от мен. Ти си великият Тисамон и не те е страх от нито един боец под небето или под земята. — Върна се мислено в Колегиум преди всичко това да започне, спомни си как бе предизвикала Пиреус да се бие с нея. Гордостта на богомолкородните, в това беше ключът. Отвън всички те бяха бронирани, но под бронята бяха меки и уязвими като деца.
„Това би трябвало да важи и за мен… наполовина поне.“
Тя се стрелна внезапно към него, но Тисамон отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им. В маневрата му нямаше страх, а само липса на интерес към нейното предизвикателство. Би го приел от всеки уличен бандит, но не и от нея. Можеше да го гони от тук до края на света, но той така и нямаше да приеме боя.
Тиниса се стегна и приготви най-острата стрела от словесния си колчан.
— Ще ти кажа от какво те е страх. Страх те е от това лице.
Макар и едва доловимо, стойката му се промени. Дори сега връзката помежду им работеше, като да бяха мравкородни от един град, които споделят мислите си.
— Страх те е от миналото — продължи тя, — защото си я изоставил. Искал си да вярваш, че ви е предала, че те е съблазнила и те е захвърлила. Предпочел си да повярваш в това вместо да отидеш и да разбереш истината. Така е било много по-лесно, нали? Но сега знаеш. Знаеш, че предателят си бил ти. И това е истината, срещу която не можеш да се изправиш!
Нападна го и този път той не отстъпи.
За миг се уплаши, че рапирата й наистина ще го прониже, но насреща й все пак беше не друг, а Тисамон. Върхът на острието беше на косъм от подплатения му жакет, когато той го отклони с лекота. Тиниса усети как рапирата й изстъргва по бронираната ръкавица.
А после неговото острие се разгъна и той атакува.
Отчаяната атака на Тиниса премина в отчаяно отстъпление и тя едва не се спъна в собствените си крака, а след това и в лампата. Ритна я и тя се търкулна към ръба на канавката. Тиниса продължи да отстъпва. Не откриваше и най-малка пролука в атаката му и сигурно щеше да отстъпва чак до подземията на губернаторския дворец, ако Тисамон не беше спрял по своя воля. Някакво изражение си пробиваше път към лицето му, колебание, от което Тиниса се възползва моментално. Изпъна докрай рапирата си и нападна отново.
Никога не се беше дуелирала така. Сегашното не приличаше нито на учебникарската фехтовка във Форума на умелите, нито на хаотичните улични свади по-късно. Сега всяко движение изискваше максимална концентрация и скорост, която окото не успяваше да проследи. Сегашното беше битка на нейните младост, амбиция и инстинкт — всичките мобилизирани в максимална степен — срещу уменията на един майстор в боя.
Целеше се в гърдите му, но неговото острие пресрещна нейното. Тиниса продължи да го притиска, изтласкваше го назад стъпка по стъпка, засипваше с удари гарда му, над, под и покрай закривеното острие, но винаги, винаги напред. В момента, в който Тисамон отклонеше рапирата й встрани, тя щеше да се озове в неговия обсег и той в нейния. Лампата освети за миг лицето му — застинало и смъртоносно.
Беше забравила за свободната му ръка. Тъкмо когато си помисли, че е надхитрила острието му, той перна рапирата й с лявата си длан, инерцията на удара и тежестта на оръжието отклониха дясната й ръка наляво, пред тялото й, и полумесецът на неговото оръжие разсече полумрака като ярка резка на път към гърлото й.