Тиниса изви гръб назад, толкова силно, че едва не загуби равновесие. Закривеното острие изсвистя на сантиметри от шията й, но Тиниса още не беше приключила атаката си. Изтегли рапирата рязко назад, така че наточеният ръб да се плъзне напреко на стомаха му под неговия гард. Но той я улови с лявата си ръка — длан върху плоската страна на рапирата, — извъртя се и изтласка оръжието й, откривайки левия си хълбок. Тиниса реши, че този път го е хванала. Освободи със светкавично движение рапирата, изтегли я силно назад покрай брадичката си и замахна като с копие към открития му хълбок. Уви, мишената й вече не беше там. Тисамон се бе извъртял навреме и сърпът на острието му вече летеше към нейната глава.
Тиниса отскочи назад и този път наистина падна. Острието изсвистя над нея и тя побърза да скочи на крака. Тисамон направи заблуждаващ ход към нея и спря. Или пък не беше заблуждаващ. Сега лампата беше помежду им и Тиниса различи на лицето му същата задръжка, която го беше спряла по-рано.
Лицето й. Трябваше да се вслушва по-добре в собствените си думи. Предния път Тисамон я беше изтласкал покрай лампата и слабата светлина беше окъпала чертите й. Всеки път, когато лицето й изплуваше от мрака, острието на Тисамон застиваше колебливо.
Тя се изправи на крака. Времето беше спряло сякаш, кратък отрязък, в който Тисамон стоеше неподвижно и гледаше втренчено лицето й — лицето на мъртвата Атриса.
А после той я нападна и Тиниса разбра, че късметът й се е изчерпал.
Сърпът описа серия от мълниеносни, грациозни дъги, които рисуваха спирали около нейния гард. Въпреки това Тиниса успя да промуши рапирата си между дъгите и двете остриета се сблъскаха с метален звън. Тя нападна, той отби, но без предишната лекота. За миг двамата се озоваха лице в лице, после Тиниса отскочи настрани и назад, преди Тисамон да е забил шиповете си в нея. И той затанцува подире й, мъж, превърнал битките в начин на живот още от детството си, мъж на четиридесет, който беше посветил последните тридесет години на дуела — дуела като изкуство и като препитание. Лампата беше останала зад него, превръщайки го в тъмен силует, в сянка, която изтласкваше Тиниса назад, стъпка по стъпка.
Сянка, която сееше смърт.
Тиниса избегна поредния удар, опита се да премине в атака. Вече не мислеше, нямаше време да мисли. Краката, тялото, рапирата — сега всичко зависеше единствено от инстинктите й, от рефлексите й, все по-бързо и по-бързо. Посрещаше ударите му и ги превръщаше в свои, отново и отново. А той винаги беше готов да парира нейните и сякаш по силата на природен закон да подхване нова светкавична атака. И вместо да намалява, скоростта му се увеличаваше. Неговите стъпки ставаха по-бързи, нейното дишане се накъсваше. Тиниса вече почти не разчиташе на очите си, а съзнателната мисъл отдавна беше минала на заден план. Ударите връхлитаха от непрогледен мрак и тя не толкова ги виждаше, колкото ги чуваше. Парираше, отблъскваше, отстъпваше. За контранападение вече и дума не можеше да става. Тисамон не й даваше нито време, нито пролука. А после рапирата й се озова в капан между острието и ръката му, тя се опита да я издърпа, а Тисамон се хвърли напред. Тиниса усети как дръжката се извива в ръката й, стисна я упорито, Тисамон завъртя своята и я удари с все сила в стената… и тогава нейното острие, прекрасната рапира, която Стенуолд й беше купил, се скърши при предпазителя. Дори остро парче не й остана.
Той щеше да я убие.
И тогава Тиниса извика. Връзката помежду им все още беше достатъчно силна, за да знае тя, че Тисамон се готви за финалния удар.
И тогава се стегна да посрещне смъртта от ръката на баща си. С изненада установи, че я изпълва не толкова страх, колкото гордост и чувство за лично достойнство. Усети студения ръб на сърпа му. На гърлото си, разбира се. Като всеки боец и Тисамон си имаше навици. Дъхът стържеше в дробовете й и през хриповете Тиниса чу неговото накъсано дишане. Сигурно бе впрегнал целия си самоконтрол, за да спре смъртоносния удар.
Но не беше така. Той не помръдваше, не водеше вътрешна борба. Очите й бавно се нагодиха към полумрака в сивкавата периферия на светлика от лампата. Лицето му беше бледо петно, по което не се различаваше емоция.
Тиниса не смееше да изрече и една дума, не смееше да издаде звук, той също мълчеше.