А после острието потрепна и тя се стегна, за да овладее инстинктивната си реакция. Но острието нито се впи в плътта й, нито се отдръпна. Вместо това Тиниса усети плоската му страна върху бузата си, лекият натиск я принуди да приближи лице към Тисамон, после да завърти глава наляво и надясно, докато той напрягаше очи да я види.
А после усещането за допир изчезна и острието се сгъна назад по протежение на ръката му. Тисамон се обърна, едва различим силует в сенките, и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му се надигаше и спадаше в неравномерен ритъм.
Можела е да го убие тогава, осъзна тя по-късно и се зарадва, че идеята не й е хрумнала навреме.
— Ти си моя дъщеря — каза накрая той. — И нейна, проклета да е душата ми.
Думите я удариха като шамар, като нещо с плътност и тежест от веществения свят. Сърцето й се сви на топка и тя остави дръжката на счупената рапира да се изхлузи от разранените й пръсти. Направи несигурна крачка към него, затаила болезнено дъх.
— Всичко което каза, е вярно — продължи Тисамон. — Живях с мисълта за несъществуващо предателство цели седемнайсет години, а с истината живея от броени дни.
Искаше й се да му каже нещо, нещо презрително, нещо осъдително или нещо утешително, но не можа. Разтърсиха я хлипове, толкова силни, че й причиниха физическа болка.
Когато той най-после се обърна да я погледне, Тиниса видя същите белези на скръб и по неговото лице.
Едва ли би намерил в себе си сили да я докосне, помисли си Тиниса. Раните бяха пресни и кръвта течеше на воля. Въпреки това направи още една крачка към него и той сложи ръка на рамото й, отначало предпазливо като човек, който посяга към коприва, после решително като човек, който възнамерява да откъсне парливия стрък въпреки болката.
Тисамон прегърна несръчно дъщеря си, а тя се вкопчи отчаяно в него, заровила лице в гърдите му. Златната брошка се впи студена в бузата й.
30.
Че се събуди бавно, уплашено. Заобикаляха я звуци на хора, които се движат и говорят тихо. Лежеше на твърд сламеник, завита с някакъв плащ. Имаше ехо, но не познатото отсечено ехо на маломерна килия, примесено с дишането на Салма току до главата й. Това място беше по-голямо и имаше много повече хора. Нямаше никаква идея къде се намира.
А после просветлението я срита и я заля с вълна от екстаз — не беше важно да знае къде е, важното беше, че знае къде не е.
Не е в килията си. Не е в ръцете на Талрик.
Парченцата от мозайката се нареждаха бързо.
Бяха дошли да я спасят. Тиниса, молецородният и другите.
И тя беше свободна.
Последната мисъл я срита отново и тя седна като ужилена на сламеника. Тъмнината наоколо се поразреди до сивкави сенки, които зрението й можеше да сортира. Призова Изкуството си и с негова помощ различи висок подземен таван и очертанията на заспали хора. Погледът й неудържимо се връщаше към стената в дъното на голямото помещение и силуета на Ахеос, увит в плащ и свел леко глава. Даде си сметка, че единствено тя вижда очите му изпод качулката. Там, където другите виждаха мрак, тя виждаше силния им блясък. А преди миг дори не се сещаше как му е името.
Плъзна поглед из помещението. Поне четиридесет души спяха в неправилни редици на пода, а шестима стояха на пост или пък просто се бяха събудили рано като нея. Мазе на някаква стара сграда, това трябва да е, реши тя. Сигурно го беше видяла на идване, но в паметта й спомен не беше останал.
— Че — обади се тихо някой зад нея, тя обърна глава и видя Тото, приседнал в края на сламеника й почти като огледално отражение на Ахеос. Че посегна инстинктивно към него и сграбчи ръката му за китката, за да се убеди, че е истински, че всичко това е истинско.
— Аз…
— Трябва да поспиш. Има още време, докато се съмне — каза той.
— Изгубила съм усещането си за време — обясни тя. — Къде сме?
— В скривалище на местната съпротива. Те ни помогнаха да се вмъкнем в двореца. — Тото се огледа и свъси чело. — Но с това помощта им приключи. Интересуваше ги единствено да открият водачката си.
— Няма значение — усмихна се тя. — Важното е, че успяхте. — А после се огледа, внезапно обзета от паника. — Къде е Салма? Той?…
— Той още спи — каза многозначително Тото. — Ей там е. Значи се е грижил добре за теб?
— Помагахме си взаимно. Сложно е за обясняване. Можеше да е и много по-зле, но човекът, който отговаряше за нас, си имаше някаква друга работа и ние минахме между капките. — Лицето й се изопна и Тото се размърда неспокойно на мястото си. — Сега в Хелерон ли се връщаме, Тот?