— Не знам. Сигурно.
— Имам да предам нещо на чичо си Елиас.
Той поклати глава.
— Не си прави труда. Стенуолд ми каза, че Тисамон го е убил.
— Тисамон? Богомолкородният?
Тото кимна мрачно.
— Той е… Честно да си кажа, от него ме побиват тръпки. Че?…
— Да?
— Аз… — Както обикновено, лицето му с нищо не подсказваше за какво мисли. Беше израснал с тежестта на смесената кръв върху плещите си и умееше да крие чувствата си надълбоко. — Аз… радвам се, че си добре.
— А аз — двойно повече — увери го разгорещено тя. — Тото, искам пак да видя небето.
— Небето?
— Сякаш с години са ме държали на тъмно — във возила, в летала, в килии. Нищо, че още е нощ. Просто искам да изляза навън. Или да постоя на прага поне. Ако видя някой да идва, ще се прибера веднага, обещавам.
Тя се изправи тромаво, протегна се и уви тъмния плащ около себе си. След миг Тото я хвана за ръката и я поведе покрай многобройната група спящи хора в средата на помещението, като кимаше успокоително на малцината будни минасци. Кимна нервно и на Тисамон, който седеше в едно кьоше, зает да точи и намаслява острието на ръкавицата си.
Навън имаше двама часови, единият седеше на улицата в ролята на бездомен просяк, другият беше заел позиция на един висок балкон с арбалет в ръка и наблюдаваше малкия площад отдолу. Нощта беше студена, небето се стелеше като черно кадифе с пришити пайети, без облаци, които да тревожат съня му. Спряха на прага и Тото се постара да й разкаже — не много свързано и с обичайните си запъвания — какво се е случило след онзи ужасен ден в Хелерон, когато пътищата им се бяха разделили. Основното й стана ясно — намесата на Скуто, съдбовната среща на Стенуолд с Елиас и появата на Тисамон, пътуването до Аста и оттам до портите на Мина.
Тук тя го спря.
— Я ми кажи… — Не беше за вярване, че задава точно този въпрос, но в главата й се беше загнездило нещо, което не й даваше мира. — Как разбрахте? Откъде знаехте, че ни водят към Мина?
Тото стисна упорито устни.
— Тисамон и Тиниса се промъкнаха в лагера на осоидите — отвърна той, но не успя да скрие, че има и нещо друго.
Че замълча. Искаше Тото сам да й каже цялата истина и той го направи, защото противното би означавало да предаде доверието й.
— Молецородният, той… разбра някак — избъбри с навъсено чело Тото. — Изобщо му нямам доверие. Или е имал вътрешна информация от лагера на осоидите, или просто е извадил късмет с логична догадка.
Че поклати глава. От спомените за онова необяснимо преживяване на границата на съня й се виеше свят. „Необяснимо?“ Ето в тази стена си блъскаше тя главата. „Няма как да е разбрал. Няма начин да ме е повикал и аз да съм го чула. Невъзможно. Необяснимо.“ Ако слънцето грееше, лесно би прогонила съмненията, лесно би намерила прашно кътче в главата си, където да ги натика, но сега, изправена пред необятността на безлунното небе в този непознат град, тя се разкъсваше от съмнения, все едно е застанала на ръба на дълбока пропаст, която не би трябвало да е там, но която въпреки всичко я изпълва с ужас.
В товарното отделение на хелиоптера, в сън, който беше и по-малко, и повече от всеки сън, присънвал й се някога, той я беше попитал къде отиват и тя му беше отговорила. Тя му беше казала.
Би трябвало да попита Тото кога точно са разбрали за Мина, а после да пресметне назад дните до вечерта, когато Ааген беше приземил леталото недалеч от крепостните стени, за да го поправи. Това би трябвало да реши въпроса със съвпаденията.
Или да ги потвърди. Само дето нямаше желание да попита. Възможните отговори дебнеха в сенките като таласъми от детството й.
— Тото, аз… трябва да помисля. Да остана сама за малко.
Познатият инатлив израз изопна лицето му.
— Трябва да се прибереш вътре и да поспиш, наистина.
— По-будна от това не съм била — отвърна Че и беше вярно. — Моля те, Тото.
Макар и неохотно, той я остави, но първо се отби при маскирания като просяк часови и му заръча да я наглежда.
След като Тото се прибра в склада, Че се замисли за него. Не се бяха разделили чак толкова отдавна, а той много се беше променил. Сигурно всички са се променили, реши тя. Качиха се на „Небесен“ млади и наивни, но после бързо се наложи да пораснат. Да научат трудни уроци. Тото бе все така несръчен и срамежлив и сигурно никога нямаше да се отърве докрай от стеснителността си, както не би могъл да се отърве и от смесената кръв, която беше в основата на всичко останало, но в поведението му се долавяше нова решителност. Че никога не го бе смятала за боец, а ето че той се беше изправил с арбалет в ръце, за да я защити. Той, както и всички останали.