— Могат да бъдат довършени от друг, несъмнено. Помислете си, майоре.
Преминеше ли във вътрешната служба, обект на дейността му щяха да са хора от собствената му раса. Той щеше да защитава Империята като хирург, който спасява пациента си от гангрена, изрязвайки из дъно засегнатата тъкан. Всеки ден щеше да е като току-що изминалата нощ. И рано или късно щяха да го пратят срещу Ааген или срещу друг лоялен и свестен човек, когото някога е наричал свой приятел.
— Ако това иска Империята, полковник, аз ще се подчиня на заповедта — каза той с пълното съзнание, че следващите му думи могат да го превърнат в мишена и да му подпечатат съдба не по-различна от тази на Ултер. — Но ако става въпрос за предложение, а не за заповед, то ще трябва да го отхвърля. Работата ми за външната служба на Рекеф е важна и ще пострада, ако не съм там, за да довърша започнатото.
Последва дълго мълчание. Латвок погледна към генерал Рейнер. Талрик следеше напрегнато за мълчаливо послание между двамата, но и да имаше такова, очите му не го уловиха.
Най-накрая Латвок каза:
— Това е всичко, майоре.
Талрик се обърна и излезе от тронната зала в пълно неведение относно съдбата си.
31.
Макар и бавно, зората се беше сипнала над Мина, за което свидетелстваше слънцето на небето, но друга зора, звездна зора, беше помела града като горски пожар. Тя казваше: „Кимене е свободна“. Казваше също: „Ултер Дебелака е мъртъв“. И в съзнанието на минасци тези две събития бяха свързани неразривно.
В мазето, където се помещаваше щабквартирата на Чисис и неговата част от съпротивата, се стичаха посетители, пратеници от други клетки на организацията. Някои бяха стари негови приятели, с други беше имал противоречия и дори стълкновения. Сега те прииждаха да се видят с Кимене, защото единствено тя беше в състояние да ги обедини. Ултер си бе давал сметка за това също като тях, но и той — пак като тях — се беше оплел в мрежите на титаничното й присъствие и беше пропуснал шанса си да лиши Мина от нейната Дева.
Тиниса седеше и гледаше как членове на съпротивата идват и си отиват или се трупат на малки групи в очакване на водачката си. Чисис се спираше тук и там, с някои се здрависваше, други поздравяваше по войнишки. Виждаше се, че полага усилия да заглади стари вражди и пази най-окуражителните си думи за онези, които харесва най-малко.
Че си почиваше или пък размишляваше здравата над нещо, кой знае, а Салма още спеше въпреки шума. От Че знаеха, че е бил окован кажи-речи през цялото време. Едва ли може да се наспи човек, когато лактите му са стегнати зад гърба, мислеше си Тиниса. Представи си го как седи по цяла нощ в тази мъчителна поза и бди над спящата Челядинка. Размърда се, стана и тръгна лениво към сламеника му.
Винаги се беше гордяла с независимостта си, с това, че не разчита на никого. Лесно беше да се гордееш с подобно нещо, когато животът ти е подреден като на картинка. Отношенията й със Салма така и не се бяха задълбочили, изтъкани бяха от шеги и закачки, примесени с негласното й раздразнение от факта, че иначе неустоимият й чар няма никаква власт върху него. Колкото до отношенията й с Че, те почиваха на суетата. Приятно беше да имаш сестра, която не блести с хубост, която е толкова сериозна, добросърдечна и лишена от изящество.
Едва след като й ги отнеха, Тиниса разбра колко много ги обича, колко силна е връзката й с тях. Коленичи до Салма и спря поглед на лицето му — такова, каквото той рядко показваше пред света. В съня си Салма изглеждаше пет години по-млад… Тиниса се сепна, защото винаги го беше смятала за по-голям от себе си и нито веднъж не й беше хрумнало, че може да са връстници. Приглади разсеяно тъмната му коса и видя как клепачите му трепват за миг. „Сънувай волни сънища“ — пожела му мълчаливо тя.
Не чу стъпки, но усети присъствието на Тисамон зад гърба си. Изражението му беше все така сурово и меланхолично. Сигурно и насън изглежда така, реши Тиниса.
— Трябва да говоря за нещо с теб — каза тихо той. — Ако нямаш нищо против.
„А с него докъде го докарах?“ Битката им в каналите беше съборила защитните му стени, но той все още проучваше новия свят, който Тиниса му беше разкрила. И изглежда беше стигнал до някакво решение.
Тя тръгна след него към раницата и малкото му вещи в кьошето, където беше прекарал нощта.
— Имаш нещо мое — каза той и тя го погледна неразбиращо.
При вида на празния й поглед Тисамон се усмихна тъжно.