32.
Салма тръгна и остави Че с горчивия вкус на тежките думи, които си бяха разменили. И по-точно с горчивия вкус на тежките думи, които му беше казала тя. Салма я беше изслушал с усмивка, а после бе вдигнал рамене и толкова.
Казала му беше, че е адски глупаво да се разхожда из града под носа на осоидите, и не просто да се разхожда, а буквално да им се навира в ръцете — и той беше признал с готовност правотата й. После му изтъкна, че почти не познава онази жена, че няколко дни на общо пленничество, няколко разменени думи и един танц на верига не са достатъчни да рискува живота си заради нея. Той бе кимнал с усмивка.
— Да не мислиш, че си невидим бе! — извика накрая тя. — Градът е пълен с осородни!
А той само поклати влудяващо глава.
— Осоидите са в двореца и чакат градът да въстане. Чу какво каза Кимене, нали? Ще наблюдават земята, а не въздуха и едва ли ще плъзнат по улиците, щом са намислили да подлъжат минасците към бунт.
— Да, но ще наблюдават земята от въздуха — бе възразила Че.
А той сви отново рамене колкото да я вбеси допълнително.
— Аз ще ги видя, преди те да ме видят, защото зрението ми е по-силно, да не говорим, че още не се родил осоид, който да лети по-бързо от мен. — И ако се съдеше по изражението му, това решаваше всичко.
Че му беше толкова ядосана, та не се побираше в кожата си. Не проумяваше защо е готов да поеме такъв риск заради проклетата танцьорка.
След като изчерпа всичките си аргументи, Че млъкна безпомощно, а Салма пак се усмихна и сви рамене.
— Виж, приеми го като нещо, което трябва да направя. И ако преценя, че може да се получи, ще предприема действия.
— Знаеш, че онзи Ааген е близък приятел на Талрик и че ако тръгнеш след единия, най-вероятно ще налетиш на другия. Салма, самите ние довчера бяхме затворници.
— Да, а днес не сме, защото имаме приятели, които не жалиха сили да ни освободят — изтъкна той и я вбеси още повече, защото беше прав. — Тя кого си има?
— О, я стига! По същата логика трябва да освободиш всички роби на Империята.
— Не, само една.
И после тръгна. С минаски дрехи и дълъг плащ, но водно конче от глава до пети. Че го гледа от прага на скривалището им, докато не се скри между сградите, а после остана там още малко, в случай че силата на погледа й би могла по някакъв незнаен начин да го върне.
Ръка легна на рамото й и дори без да се обръща, Че разбра чия е. Постояха така, после Ахеос наруши мълчанието:
— Мога да ти кажа защо, ако искаш, но няма да ми повярваш.
Тя се обърна и отстъпи крачка назад.
— Пак магия, така ли?
— Да — отвърна той с бегла усмивка, заради която Че не можа да прецени дали й се подиграва, или говори сериозно.
— Не вярвам в магията. Винаги има рационално обяснение, винаги.
— А ако магията е обяснението?
— Магията не обяснява нищо. В Колегиум има документи, проучвания още от времето на революцията. Правили са стотици тестове и няма нито едно доказателство, че магия съществува.
— Това е все едно да живееш в свят, където няма вятър, и да отричаш съществуването на платноходни кораби — опонира Ахеос, а после приседна с показна стеснителност до часовия на прага, който побърза да се мръдне встрани и да му направи доста повече място от необходимото. — Така е, защото магията — онази, с която самият аз съм израснал — се носи по ветрове, които вашите тестове не улавят. Говоря за ветровете на съзнанието, за неща като увереност, като вяра. Ето, слънцето е изгряло отдавна, а аз съм вдигнал качулката си, защото моят народ не обича слънцето. Ако сега ти разкажа история за призраци или нещо такова, ще се изплашиш ли?
— Зависи от историята. — Часовият се беше отместил достатъчно, за да седне и тя. — Най-вероятно не.
— Довечера обаче, когато е тъмно и само луната хвърля сенки, когато е тихо, но странни шумове дебнат в нощта, ти ще си спомниш историята, страхове ще впият нокти в ума ти и сънят ще бяга далеч. Така е и с магията. Не е толкова просто, разбира се, но магията прониква в света там, където съмнението й отваря пролуки.