— И аз ще тръгна натам.
В първия миг нито Стенуолд, нито Че разбраха за какво говори.
— Не си ми нужен в Тарк — каза накрая Стенуолд, но този път Че се оказа по-съобразителна от него.
— Осоидите са я пратили с армията, нали? — попита. — Скръб в окови.
— В известен смисъл. Така или иначе, заминала е с тях.
Салма си спомни последното, което осородният занаятчия му беше казал. Вече стоеше на терасата, готов да отлети, когато Ааген добави:
— Тя е сменила името си, разбира се. Те често го правят, нейните хора.
— И какво е името й сега? — беше попитал Салма.
— Сега? Кой знае? — Меланхолична сянка прелетя по лицето му. — Когато тръгна оттук, наричаше себе си Радостта на Ааген.
И Салма си даде сметка, че през целия си живот на привилегирован благородник не е знаел какво е истинска завист. Досега.
— Ще тръгна с твоя човек за Тарк — заяви на Стенуолд с тон, който не търпеше възражения. — Ако искаш да ти свърша нещо там, няма проблем. Но посоката не подлежи на обсъждане.
Стенуолд въздъхна шумно като търговец, който усеща, че сделката се изплъзва от ръцете му.
— И не мога да променя мнението ти? В Тарк ще е много по-опасно, отколкото в Хелерон.
Салма само поклати глава.
— Добре тогава. Колкото до предложението ти, ще се възползвам. Дай ми малко време да помисля. Преди да тръгнем, ще ти кажа какво искам от теб.
После се обърна и остави Салма с ужасената Че.
— Салма, там има цяла армия от осоиди — изсъска тя. — Ако те хванат, ще те убият. А преди това сигурно ще те изтезават.
— Значи ще е добре да не ме хванат. — Той разпери ръце и я притегли в прегръдка. — С теб понатрупахме боен опит и когато всичко това свърши, пак ще сме заедно. Обещавам да се пазя и искам същото от теб. Ще се оправя, спокойно.
Доста неща имаха да опаковат и подготвят преди тръгване, а хората на Кимене имаха грижата да държат под око маршрута им за излизане от града. За онези, които не бяха в настроение да подреждат багаж или да пресмятат разстояния по карти, това беше период на неочаквано безделие. Навярно за да се спаси от поученията на Че, Салма се беше оттеглил нависоко, в таванското помещение на изоставена сграда, където дъските бяха изгнили и скърцаха зловещо под краката. Когато го проследи дотук, Тиниса впрегна докрай уменията си да се промъква тихо и незабелязано — а тези й умения не бяха за подценяване, както пролича и при среднощната й мисия с Тисамон във вражеския лагер при Аста, — но въпреки това не успя да го изненада.
— Никога не съм обичал да споря с приятелите си — каза тихо Салма.
Тиниса беше стигнала дотук отчасти благодарение на естественото си чувство за равновесие, отчасти с помощта на Изкуството си, позволило й да пропълзи по вертикалните стени там, където подовете на горните етажи бяха твърде крехки, за да издържат тежестта й. Сега тя протегна крак и изпробва стабилността на една греда. Подовите дъски наоколо бяха проядени от насекоми и се разпадаха от старост, но гредата изглеждаше сравнително здрава.
— Тото не би могъл да се качи тук, Че и Стенуолд — също — продължи Салма. Седеше в едно кьоше под разместените керемиди на продънения покрив. Сноп бледа слънчева светлина докосваше лицето му и подсилваше златистия му оттенък. — Богомолкородният и молецоидът не биха дали и пукнат грош къде съм отишъл и какво правя. Значи оставаш ти. И без съмнение имаш да ми казваш някои неща.
Скривалището му беше близо до другия край на гредата и Тиниса направи няколко крачки натам, разперила ръце, за да запази равновесие.
— И каква игричка играеш сега ти, поборнико на Федерацията? — попита тя.
— Нямам идея. Надявам се някой да ми каже правилата — отвърна Салма.
— Че казва, че било заради някаква си танцьорка. — Думата побра повече отрова от предвиденото.
— Ами моят народ винаги се е отнасял с огромно уважение към изкуствата — заяви той, при което Тиниса не издържа и ревна:
— Би ли спрял да се лигавиш поне веднъж, проклет да си?! — Думите й изгромолиха чак до мазетата в основата на продънената сграда и ехото ги усили като през рупор. Със същия успех би могла да разгласи из целия град къде е скривалището на съпротивата.
— Бях роб — каза простичко той, без да захапе въдицата. — Бях затворник. Отнеха ми небето. Отдавна не съм лигльо, уверявам те.
— Тогава защо отиваш? Защо не останеш с нас? С приятелите си, които… с хора, които те обичат? И не ми казвай, че си подхванал велик кръстоносен поход, чиято цел е да освободи всички роби на Империята един по един.