— И придружител също — кимна Стенуолд, после даде знак на Салма да се приближи. Скрил огледа водното конче от глава до пети.
— Като гледам, май няма да имам нищо против, майстор Трудан.
Стенуолд отведе двама им настрана, а Кенисе се зае да стъкне огън.
Талрик знаеше, че леталото го чака. Малкото му вещи вече бяха опаковани. Даваше си сметка, че трябва да напусне двореца и града преди полковник Латвок да е решил, че отказът му се равнява на нелоялност. В интерес на истината, щеше да е заминал още преди два дни, ако не беше посетителят.
Сега Талрик стоеше до работния тезгях в стаята за разпити и размишляваше усилено за тази среща, споменът за която го глождеше неприятно и до днес.
Не се беше притеснил, когато му съобщиха, че осороден офицер на средна възраст иска да се срещне с него. Лицето на посетителя му се беше сторило смътно познато, но през годините бе имал вземане-даване със стотици хора, затова не обърна внимание.
Седеше в малката стая, която му служеше за кабинет, и довършваше доклада си за полковник Латвок, когато мъжът влезе при него. Талрик му хвърли бегъл поглед и попита, преди да се върне към писанията си:
— Какво мога да направя за теб, войниче?
— О, майоре, можете и по-добре от това, сигурен съм.
Изречен на глас, истинският му чин прикова моментално вниманието на Талрик. Той впи поглед в новодошлия — явно ставаше въпрос за Рекеф. Мъжът не стоеше мирно, както подобава на войник, а и лицето му изглеждаше все по-познато, направо го влудяваше…
А после разбра и осъзнаването беше като удар в стомаха. Насреща го гледаше собственото му лице. Не просто силна прилика, която би го навела на мисли за незнаен брат или нещо такова. А и гласа познаваше чудесно.
— Сцилис? — попита тихо той и осородният офицер кимна с усмивка, която нямаше нищо общо с осоидите.
— Браво, майоре, макар че аз доста те улесних.
Талрик си спомни как напразно се беше вглеждал за ръбчетата на маска, за следи от професионален грим. Всъщност сега за пръв път виждаше ясно лице, което Сцилис е решил да си сложи. Маска нямаше, нито грим. Нищо — най-обикновено, живо лице. Още го побиваха тръпки на ужас — ужас пред необяснимото.
— Преди три дни щеше да си ми от голяма полза, между другото — каза той, за да прикрие потреса си. — Добре подбираш момента кога да се появиш.
— За това не знам, но хората ти в Хелерон вече се чудят дали си жив. Реших, че аз най-лесно ще те открия. Да пътуваш като осороден офицер през имперски територии си има своите предимства. Вече обмислям дали да не избера тази роля, когато реша да се оттегля от активна дейност.
Талрик предвидливо не попита откъде се е сдобил Сцилис с униформата и доспехите си.
А след това дойде ред на подаръка, защото Сцилис не беше дошъл с празни ръце. Прекарал беше в града достатъчно време, за да се ориентира в политическата обстановка. И беше довел затворник за разпит.
Сега затворникът беше зад Талрик, опнат на масата. Поради недостиг на време Сцилис се беше съгласил Талрик да присъства на разпита. И видяното го беше смразило, макар самият той да беше провеждал безброй разпити било за армията, било за Рекеф.
Когато Талрик задаваше въпроси, те засягаха придвижването на войски, самоличността на агенти, снабдителни маршрути или планове на чужди разузнавания. Методите му се ограничаваха до услугите на опитен занаятчия и инструментариума, който висеше над масата за разпити.
Сцилис, като повечето паякородни, не беше Умел и работеше ръчно. Ако наистина беше паякороден, разбира се. Така или иначе, той работеше като истински артист и покрай въпросите за имена и места разпитваше за подробности от всекидневието, които да го подготвят за предстоящата роля. Гласът му беше тих и търпелив, почти съпричастен, но зад него Талрик долавяше задоволството на човек, който се гордее с уменията си и изпитва наслада от властта си. Задоволството му навярно се подсилваше и от факта, че има публика в лицето на Талрик, върху която да проследи ефекта от действията си.
Накрая Талрик му даде следващите си заповеди, които Сцилис прие охотно. Беше влязъл в двореца като офицер от армията на осоидите, но щеше да се върне в града със съвсем различно лице.
На работната маса зад Талрик лежеше трупът на Кенисе.
По някое време през нощта Че изплува мъчително от дълбините на съня и в просъница си даде сметка за причината — нечии тихи стъпки току до главата й. Отвори очи и видя нещо светло до навития на руло плащ, който й служеше за възглавница. Сгънат лист хартия, помисли си сънено тя и потъна обратно в прегръдките на неспокоен сън. Малко по-късно й се стори, че някой е клекнал до нея, но се обърна решително на другата страна и продължи да спи. Остана й само смътното впечатление, че оставеният до главата й лист хартия е бил разгънат и прочетен.