А после я събудиха с разтърсване — внимателно разтърсване, но достатъчно да я изстреля от царството на сънищата. Тя заопипва с ръка за меча си и видя, че листът, ако изобщо е бил там, вече го няма.
— Какво? Талрик ли? — изломоти тя, преди да си е спомнила, че вече не е затворник. Не бяха в подземията на двореца, а в сянката на Даракионския лес, светлините на Аста се провиждаха южно от тях, а едва снощи Салма беше тръгнал към Тарк по следите на имперската армия и в компанията на Скрил.
Зрението й най-сетне се разбуди и нощта просветля. Ахеос беше коленичил до нея с ръка на рамото й.
— Какво? Мой ред ли е да стоя на пост?
— Не, сестра ти още е будна — отвърна той и това я трогна, защото с Тиниса очевидно не бяха сестри.
Че се надигна и хвърли поглед наоколо си.
— Тогава какво? — Тиниса наистина седеше с изправен гръб на една могилка близо до първите дървета на Даракион. Без Изкуството си Че никога не би я видяла.
— Трябва да те заведа на едно място — прошепна Ахеос.
Тя го изгледа с подозрение.
— Така ли?
— Не мога да кажа къде е, нито какво е, а само, че трябва да го видиш.
— Защото ако знам предварително, няма да дойда с теб, така ли?
— Така — потвърди той без никакво притеснение. — Ще дойдеш ли?
Зад което се криеше истинският въпрос — доколко му вярва тя? Дали в сенките на гората не дебнеше роботърговец или агент на осоидите? И какво всъщност знаеше Че за този мъж със сива кожа, странни вярвания и непроницаеми очи?
Тя разтърка клепачи, стана, наметна се с плаща да прогони нощния хлад, после стегна колана с ножницата на кръста си. Мечът се оплете в краката й като опитомено животинче, което твърде дълго е било далеч от господарката си.
— Ще ти се доверя — реши тя и Ахеос я поведе към дърветата.
Тиниса ги гледаше изпод вежди.
— Че, не си длъжна да ходиш с него, ако не искаш — извика й тя.
— Няма нищо, аз… искам да отида.
— Викай, ако възникне проблем. — В предупреждението на Тиниса сякаш се криеше нещо повече от вероятността Ахеос да си позволи волности или дори имперски отряд да чака в засада. Че свъси вежди и отвори уста да отговори, когато нечия сянка надвисна над нея и я изплаши до смърт.
— Готови ли сте? — попита спокойно Тисамон, сякаш Че не беше изпищяла току-що в ухото му.
— Да — отвърна Ахеос.
— И той ли ще идва? — попита Че и молецородният кимна много сериозно.
— Ще имаме нужда от него. Иначе няма да сме в безопасност. Дори аз.
— Ахеос, какво става?
— Не мога да ти кажа. Не би разбрала, докато не го видиш с очите си.
Дори за нейното подсилено зрение Даракионският лес тънеше в мрак. Зачуди се дали Тисамон, който вървеше напред, различава нещо в тъмнината, а после видя, че е протегнал ръка пред себе си и докосва кората на старите дървета все едно маркира пътя си чрез допир в комбинация с друго сетиво, за което Че можеше само да гадае.
После реши, че тази гора не й харесва. Всъщност всички гори не й харесваха, нощем поне. Отвсякъде долитаха звуци — на малки и на не толкова малки неща, — а при всяка нейна стъпка разни други неща се кривяха и скърцаха. Но закачуленият силует на Ахеос си проправяше решително път напред и да изостане би било още по-зле.
А после Тисамон спря и Че видя, че закривеното острие стърчи от ръката му. Не го беше видяла кога е сложил ръкавицата си.
— Върнах се — заговори Ахеос на въздуха и на дърветата. — Вие ме познавате и вашата сила все още ме бележи.
Молецоидът окончателно е полудял, по това нямаше две мнения, реши Че и погледна разтревожено към Тисамон. Видя го да килва леко глава и с известно закъснение си даде сметка, че така прави човек, който слуша.
— Доведох я, защото исках да я видите — продължи Ахеос, а след кратка пауза добави: — Причините са си мои.
Стори й се, че лек вятър се надига внезапно между дърветата и разклаща листата.