— Пристигнаха тук преди… колко, две десетници? Не наведнъж, а на порции, и продължават да прииждат. В началото настъпи истинска паника, нека и момчетата кажат. Магнатите мобилизираха веднага отрядите си, а от Съвета ангажираха всички наемници в околността. Първите няколко дни напрежението можеше с нож да го режеш, но раираните не правеха нищо, стояха си пред града и си разпъваха палатките. А после тръгна мълвата, че не били дошли да се бият, а за нещо друго. От юг пристигнаха вести, че към Тарк се придвижвала огромна армия, в сравнение с която нашите гости били като банда селски побойници. А после се чу, че дошли да купуват. Имали много злато, в хелеронски пари и в тяхната си валута, и че търсели да купят големи количества оръжие, продоволствие и прочие. Някои смятаха, че ще потеглят на север да сритат отново Федерацията или нещо такова. Хората почнаха да говорят, че можело да ги наемем като платена войска. И да ги пратим срещу Тарн и народа на тоз момък.
Ахеос, мълчалив и блед, местеше поглед между Стенуолд и грозното лице на Скуто.
— Това е, друго не знам — продължи Скуто. — Не е като да няма сбивания, най-вече с мравкородни от Тарк, които си търсят белята. Осичките не бягат от битка, но пък плащат охотно глобите, които им налага Съветът. И си седят там, наливайки пари в града, а ние си кротуваме тук и се чудим какво всъщност искат, чумата да ги тръшне дано.
— Пропускам нещо — произнесе замислено Стенуолд и сведе поглед към свитите си в юмруци ръце. — Всички пропускаме нещо. Знам, че едва ли ще има полза, но трябва да говоря със Съвета на магнатите.
— Няма да чуят и дума от онова, дето ще им го кажеш, шефе — вметна услужливо Скуто.
— Съветът като цяло — да, но има един-двама, с които се познаваме отдавна. Задължени са ми. Не казвам, че ще вземат думите ми толкова присърце, колкото би ги взел Тисамон например, но все пак е нещо, а и ще получа допълнителна информация от тях. Междувременно, искам от вас да разпънете мрежите си нашироко. Трябва да разберем какво е намислила Империята. Съдбата на Хелерон зависи от това. А и съдбата на целите Равнини.
Скуто скочи от тезгяха и започна да раздава заповеди, а Стенуолд се обърна към своите хора.
— Нашата роля във всичко това още не е приключила. Рано или късно ще ни дойде редът. Засега настоявам повечето от вас да стоят тук и да чакат по-нататъшните ми указания, докато картинката не се изясни.
— От мен сигурно ще искаш да ида при хората си? — попита Ахеос.
— Така е. Би ли говорил с тях от мое име?
— Не. — Молецоидът скръсти ръце. — Но ще говоря от името на истината, а това би трябвало да ти свърши същата работа. Аз не съм твой агент, Стенуолд Трудан.
— Тогава не го прави за мен, още по-малко за Хелерон. Направи го за Равнините, Ахеос. И за своя народ, разбира се, който на времето е имал проницателен взор и с малко късмет може да си спомни това. Хората ти трябва да разберат, че поотделно ние сме лесна плячка за Империята, нейната армия и нейните роботърговци. Стари вражди прекрояват от столетия границите на Равнините. Твоят народ мрази моя. Народът на Тисамон мрази паякородните. Мравешките градове-държави се мразят помежду си. И ако не успеем да зашием тези рани, макар и временно, със сигурност ще изгубим войната.
Ахеос, който очевидно си беше подготвил хаплива реплика, изглежда реши, че е по-добре да я преглътне.
— Прав си, разбира се — каза вместо това той. — Ще отида при моите хора и ще им разкажа какво съм видял. Не съм сред първенците на народа си, камо ли от водачите, но ще направя необходимото думите ми да бъдат чути.
По всичко личеше, че е казал каквото има да казва, и Стенуолд вече се обръщаше към останалите, когато Ахеос продължи:
— Бих искал племенницата ти Челядинка да дойде с мен.
В последвалото мълчание гласът на Скуто изведнъж изскочи на преден план, разпределяйки кварталите и териториите между агентите. Колкото до групичката около Стенуолд обаче, думите на молецоида все още ехтяха силно в ушите им.
— Не! — извика Тото. Беше извадил инстинктивно меча си наполовина от ножницата и това промени всичко. Тисамон настръхна моментално, а Тиниса откри, че на свой ред е посегнала към рапирата си. Стенуолд размахваше трескаво ръце да ги усмири, с пълното съзнание, че Скуто е млъкнал насред изречението и гледа изпод вежди към тях.