— Това е немислимо — каза на Ахеос той. — Как изобщо ти хрумна да искаш подобно нещо?
— Защото ще помогне — отвърна Ахеос. — От мен се очаква да ги убедя, че трябва да помогнат на народа ви за наше собствено добро, и смятам, че ще е полезно за каузата ни, ако представя Челядинка на нашите старейшини, майстор Трудан. Това ще помогне. Те трябва да я видят.
— Не си го и помисляй дори! — сопна се Тото. — Нито за Че, нито за когото и да е от нас!
— Ще я убият — вметна Тиниса.
— Не, няма — възрази Ахеос. — Наистина ли смятате, че гостоприемството ни е толкова чуждо? Не съдете за нас по критериите на този безсрамен град. Ако я заведа с мен в Тарн, Че ще е в безопасност. Не мога да гарантирам, че ще я посрещнат с отворени обятия, но нищо лошо няма да й се случи.
— Въпреки това отговорът ми е отрицателен — каза твърдо Стенуолд. — Не желая да споря по въпроса. Няма да рискувам живота на племенницата си…
— Чичо Стен. — Когато най-после успя да се намеси, в гласа на Че имаше толкова стомана, че всички млъкнаха и впериха очи в нея. — Спомняш ли си последния път, когато се опита да ме задържиш далеч от опасността?
Той я гледаше и мислеше за дългата поредица от случайности, отвели я от пътническия салон на „Небесен“ до занданите в Мина.
— Ти какво… да не искаш да отидеш с него?
Че преглътна, събирайки куража си.
— Ти си преди всичко учен, чичо. Кажи ми, като учен, колцина от нашия народ са имали шанса да видят с очите си залите на молецородните? Можеш ли да посочиш поне един наш съвременник?
— Че, нито ти, нито някой от нас може да предвиди какво те чака там. Всеки град и всеки народ има свои правила за гостоприемство, правила, които всеки град и всеки народ от време на време нарушава. С което не искам да обидя никого, но е факт.
— Имам доверие на Ахеос — заяви тя. — И ако мога да помогна с нещо вместо да седя тук и да си клатя краката, ще го направя без колебание. Ти не знаеш, чичо Стен, какво преживях откакто се разделихме в Колегиум. Бях беглец, участвах в битки, бях робиня и затворничка. Вързаха ме на маса за мъчения, дори ударих шамар на един осороден офицер. Вече не съм просто студентката Челядинка, която трябва да държим под похлупак. Отивам с него. Длъжна съм.
Стенуолд въздъхна издълбоко и скръбно някак, сякаш оплакваше неотвратимия ход на времето, чието колело се е завъртяло, докато той е гледал другаде. Чу Тото да настоява бурно, че не бива да пуска Че, но сигурно и той разбираше, че това вече не зависи от Стенуолд.
— Върви — каза й той. — Но искам да си отваряш очите на четири. Права си. Макар да си моя племенница, макар да си част от малкото ми семейство, ти си войник в тази война, а рискът е постоянен спътник на войниците.
След като се стъмни, Ахеос изведе Че от града по най-късия маршрут, после поеха по периферията му, сякаш молецоидът нямаше търпение да се махне от сянката на Хелерон. Скоро подминаха големите преносими хангари, където кипеше подготовката за последната отсечка от релсовия път между Хелерон и Колегиум — Железния път, както го наричаха — и където метален ритъм отмерваше всяка изминала минута от деня и нощта до изтичането на крайния срок.
Вървяха към планините. На открито зрението на Че отслабваше с разстоянието и макар земята пред краката й да прозираше в оттенъци на сивото, планините все така тънеха в мрак като черни силуети, накъсващи звездното небе.
Вървяха вече няколко часа, а не носеха никаква екипировка за изкачване по страховитите склонове. Дори Ахеос да знаеше някоя тайна пътечка към дома си, Че не беше сигурна, че ще е в състояние да я изкатери.
— Сигурно ще се наложи да починем малко в подножието — предупреди го тя.
Той сякаш не я чу, зает да оглежда изкачващия се, обрасъл с храсталаци терен за някакво специално място или знак. Погледнеше ли на север и на изток, Че виждаше светлинките на мините и каменоломните, сред тях несъмнено и кариерата на Елиас Продан. Зачуди се дали хората на Ахеос планират поредното нападение и кой ли е наследил собствеността на Елиас.
— Ще пристигнем още тази нощ — каза Ахеос. Вече се беше стъмнило.
— Надценяваш ме.
Той най-сетне се обърна да я погледне. Светлите му очи улавяха несъществуващата светлина, различима за усиленото й зрение.
— Не можеш да летиш, нали? Чувал съм, че някои бръмбароиди могат.
— Много малко, при това зле. А аз — никак — отвърна тя. — Толкова… толкова ми се иска да можех да полетя, колкото и тромав да изглежда полетът ми отстрани. Само че изобщо не ме бива с Изкуството. Даже нощното ми зрение се появи едва след като… след като сънувах, че… — Стегна се, решена да го изрече на глас: — След като ти ми се яви онази нощ на път за Мина.