„Колко хубаво би било, ако можех да летя така“ — помисли си Че. Още от най-ранно детство копнееше за нещо такова и ето че сега мечтата й се беше изпълнила най-неочаквано. Нямаше представа откъде идва копнежът й, защото Стенуолд не можеше да лети, Тиниса също. Че често поглеждаше през прозореца на спалнята си към облаците и звездите, следеше със замечтан поглед трескавия полет на мухородните пратеници и тромавия заход на леталата към летището и знаеше, че има нещо, за което винаги ще мечтае, но никога няма да има.
А после планинските склонове влязоха в полезрението й и тя разбра, че пред очите й лежи Тарн.
Представяла си бе ниски къщи, които се катерят по склоновете, или дори пещери, издълбани в скалата. Знаеше, че молецородните са древен народ и че тази планина, превърнала се в тяхно последно убежище, е била и първият им дом. Досега обаче този факт си беше оставал суха академична материя.
Най-ниските склонове, които се виждаха от въздуха, бяха изсечени терасовидно, всяко ниво бе широко по десетина метра и разделено на парцели със селскостопански насаждения, напоявани чрез сложна мрежа от тесни разклоняващи се канали. Тук-там се виждаха барачки и навеси за фермерите, но не това беше Тарн. Тарн се ширеше на по-високите склонове. На площ с височина повече от сто метра планинската снага беше превърната в град.
Следващата им среща беше в затъмнената задна стаичка на евтин хан с бръмбаророден съдържател, където гостите трябваше сами да си осигурят лампи, ако държат да им е светло. Талрик не държеше. Нямаше никакво желание да вижда собственото си лице, ухилено подигравателно в сумрака.
Макар единствената светлина да идваше от звездното небе зад тесните прозорци, Сцилис лесно си намери стол, но пък паякородните имаха силно зрение. Талрик го чу как си налива вино и отпива.
— Някакъв напредък? — попита нетърпеливо той.
Сцилис преглътна и изсумтя разочаровано.
— Долнопробна реколта, ужасна. Предвид оскъдните ми средства напоследък щях да те помоля да намериш нещо по-добро, но вкусът на твоите хора за вино е направо отвратителен.
Талрик изсъска през зъби.
— Времето изтича, Сцилис.
— Знам, майоре, но нямай грижа, положението е под контрол. Знам всичко за разделената групичка на Стенуолд. С това лице съм като негова сянка.
— Мислех, че ще продължиш с тях в ролята на Кенисе.
— Реших, че няма да е убедително, а в моето положение и най-малкото съмнение би било фатално. Затова намерих нещо по-добро — идеалната възможност, която сама ми се предложи като на тепсия. Горките, толкова бързаха, че дори не им хрумна да се запитат защо Кенисе си е тръгнала, без да каже и едно довиждане.
— Кой? — Неприятно чувство обзе Талрик, макар че сам не можа да определи точно какво. — Чие… лице носиш сега?
— Тайните са моят живот, майоре. Мислиш ли, че бих ти поверил живота си? Ти би ли ми поверил своя?
— Какво имаш за мен, казвай.
— Ти беше възхитително търпелив през последната година, майоре, подготви операцията си предпазливо и без бързане. А сега си като дете, на което са обещали нова играчка. Добре. Ще ти покажа къде се е окопал агентът на Стенуолд. Събрал е истинско войнство от дребни престъпници, между другото. Добре би било да ги удариш, така мисля аз. С помощта на местни мутри, ако те притеснява как ще изглежда отстрани. Трийсетина опитни биячи би трябвало да свършат работа.
— Трудно ще е да наема трийсет мъже, без да се разчуе.
— Това го оставям в твоите способни ръце — каза Сцилис. — Няма как да ги хванете всичките, защото поне половината са в постоянно движение. Ще ти оставя подробности за това къде и при кого ходят и по каква работа — за онези, които знам. Немалка част ще ви се изплъзнат, но поне ще сте отрязали главата. Шеф им е един обрасъл с шипове грозник на име Скуто. Него е добре да убиете. И колкото се може повече от подчинените му.
— Ами ти? Щом не искаш да ми кажеш в чия роля си, може неволно да попаднеш в мелето.
— Ако се случи, значи съм го заслужил — махна небрежно с ръка Сцилис. — Мога сам да се погрижа за себе си, не се притеснявай.
— Нещо друго?
— Надяват се молецородните отшелници да им помогнат. Смятам, че мога да сложа прът в това колело.
Талрик кимна.
— Вече пратихме наши хора там и те държат нещата под контрол.
— Знам ли…
— Съмняваш се в мен? — вдигна вежди Талрик.