— Съмнявам се в преценката ти — уточни Сцилис. — Молецородните не са просто планински диваци. Хитри шарлатани са те и никога не се знае какво точно кроят. На твое място бих ги държал под око, защото много ги бива да развалят чужди планове, когато най-малко очакваш.
— Имай грижата тогава — каза Талрик. — Разчитам на теб да предотвратиш евентуален съюз с молецородните без оглед на средствата.
— А Стенуолд Трудан?
— Можеш ли да го заловиш жив?
— Едва ли, предвид ситуацията.
Талрик се замисли.
— Пратил съм мои хора да го търсят. Ако само можех да опна него на масата за разпит… — Накрая стигна до решение. — Ще избием хората му, ще прекъснем връзката им с молецоидите, но ако съществува и най-малкият шанс Стенуолд Трудан да ми падне жив в ръцете, то това ще е черешката на тортата.
35.
Тарн беше град, полегнал на хълбок. Прозорците и вратите се катереха едни връз други и помежду им имаше не просто гола скала, а истинско изобилие от каменни релефи. В началото й се сториха толкова нагъсто, че й се зави свят, а когато молецът се сниши, детайлите изпъкнаха и я заляха. Имаше вити колони и ажурна резба, фризове и статуи, цяла история в картини и придружаващ я писмен коментар, всичко това запечатано в камък. Редици закачулени фигури, изпълняващи незнайни ритуали. Битки в разгара си, стилизирани фигури на богомолкоиди, молецоиди, паякородни и други раси, които Че не познаваше. Имаше изображения на зверове и абстрактни арабески, както и неща, които не би могла да назове, защото бяха извън сферата на познанията й. Молецородните бяха превърнали планинския склон в свой учебник по история, толкова величествен и мащабен, толкова строг и ужасен и толкова тъжен, че буца заседна в гърлото й. Хилядолетия бяха запечатани в скалата на тази самотна планина — дело на народ, чието владичество се е простирало над половината от познатия свят преди узурпатори да го изтласкат назад в това планинско убежище.
— Колко ли ни мразите — прошепна смутено Че в ухото на Ахеос. Той се извърна и я погледна изненадано.
— Не мислех, че… но ти явно го виждаш така, както го виждаме ние. Изгубено величие и тъга по отминали дни.
Гигантският молец изглежда си беше избрал една пъстра стена и летеше в стесняващи се кръгове, захождайки за кацане. Че се вгледа и видя, че стената не е пъстра, а изглежда такава заради прибраните криле на други накацали молци, както и че техният не би могъл да кацне другояче, освен вертикално. За щастие, в подножието на стената имаше корниз и насекомото се приземи там, така че след като се спусне от гърба му, Че да стъпи на равния камък. Е, спускането й не беше от най-изящните, но тя нямаше нищо против да усети отново твърда земя, пък било то и под дупето, а не под краката си. Ахеос й помогна да се изправи, докато насекомото пълзеше към местата за почивка в горната част на стената.
— Как изобщо ще се придвижвам във вашия град? — попита го тя.
— Не си първият ни безкрил гост. За посетителите има специални места близо до повърхността — обясни той.
— Близо до повърхността?
— Защо се учудваш? — усмихна се Ахеос. — Тарн е голям град, а не само фасадата, която виждаш. Огромната му част се намира в планинските недра.
— Но… слънцето?… Как?…
— За нас мракът не е пречка. Както и за теб — напомни й той.
Под повърхността, в мрака, който не беше мрак, умът играеше номерца. Макар стените на кръглата стая да изпъкваха в сложни отсенки на сивото, които рисуваха ясно пред взора й надписите и релефите, виещи се по тях, дълбоко в себе си тя знаеше, че всичко тук е черно като нощта и очите й изобщо не би трябвало да различават подробности. Напрягаше слуха си в несъзнателен опит да компенсира и така чу.
— Ахеос — каза несмело тя. — Чувам музика.
— Защото е шестият час. — Ахеос крачеше нервно напред-назад. Изглеждаше по-притеснен тук, в залите на собствения си народ, отколкото в града на враговете.
— Шестият… час? Не разбирам. — Вече го чуваше по-ясно — хор от високи, сладки гласове, извиращ сякаш от сърцето на планината, който пееше песен, чиито думи Че не успяваше да различи.
Ахеос най-после спря и се обърна към нея. Усмивка раздвижи чертите му, забравена откакто напуснаха повърхността.
— И няма как. Това е моят дом и аз явно приемам неговите обичаи за свои. Прости ми. Децата на нашия народ пеят хорово, за да обявят смяната на часовете. Този химн оповестява шестия час на нощта. Помня как и аз го пеех, когато бях на седем или осем години. Още помня думите.