И тогава Че реши, че разбира какво е онова, което Ахеос не може да им покаже.
— Позволи аз да го сторя тогава — каза тя и от очите му заструи неподправен ужас, а почти всички молецородни наоколо им скочиха на крака и я погребаха в мълчаливата си вълна на неодобрение.
Но тя издържа, защото това расата й умееше най-добре.
— Каквото кажете. Ще го направя. Мога да ви покажа какви точно са осородните, мога да го направя по-добре от Ахеос и от всеки друг.
— Не обръщайте внимание на думите й. Тя няма право да говори тук — обади се иззад тях защитникът и Че реши, че този път наистина ще я удари, дори пристъпи към нея, когато скрирът, старата жена, проговори отново:
— Що за чудо е това?
Наоколо им мъже и жени заемаха отново местата си, усетили, че в заслепението от враждебността си са пропуснали нещо важно. Дори защитникът като че ли загуби част от желязната си увереност.
— Ела тук, бръмбарско дете — повика я скрирът и Че се обърна и тръгна бавно към нея. Празните очи на старицата бяха хлътнали дълбоко в гнезда от сбръчкана кожа, но погледът им тежеше като камък. — Ще се предадеш, така ли? Ще се предадеш на какво?
— На каквото искахте от него — отвърна Че. — На вашето Изкуство или… каквото там правите.
— Не е Изкуство, бръмбарско дете. Само по себе си Изкуството не може да оголи мислите ни. Разбираш ли ме?
— Май да. — Стоеше пред жената и събираше сили. Чак сега забеляза, че старицата не е по-висока от нея.
— Не можеш да го направиш — обади се тихо един от другите скрири. — Тя е Врагът.
— Това е злоупотреба с нашата сила — добави друг. — Нищо добро няма да донесе.
— И все пак… — намеси се трети, мъжът с металната шапчица, който беше говорил пръв, и пристъпи напред. Ръката му се озова мълниеносно пред лицето на Че, хвана я за брадичката и обърна главата й към него. — В какво може да вярва тя? Какво може да разбере? В нея има и нещо друго освен слепотата на расата й. Не долавям страх в нея, а и да има, е много малко.
Това „много малко“ беше адски много по мерките на Че, но тя изтърпя стоически пронизващия му поглед. Стоеше и чакаше, а когато двамата се спогледаха, без да кажат нищо, избълва:
— Направете го. Моля ви, просто направете каквото искате, каквото е нужно.
— Каква си ти, бръмбарско дете? По каква пътека вървиш? — попита старицата.
— Студентка съм във Великата академия — отвърна с гордост Че.
— Случвало се е и преди — кимна вещо старицата. — Било е много преди нашето време, но се е случвало и друг като нея да търси знание при нас. Друг, който е притежавал открит ум. Ще я проверя. И ще платя цената за това, ако се наложи. Правя го по своя воля.
Част от другите скрири смръщиха неодобрително вежди, но никой не се опита да я спре.
— Не мисли за нищо — заръча старицата и положи тънката си студена ръка върху челото й.
„Да не мисля за нищо? — възроптаха моментално мислите на Че. — Никой не може да не мисли за нищо. Чисто и просто е невъзможно…“ И докато тя се разсейваше с подобни мисли, молецородната влезе в главата й.
Че не беше сигурна какво е очаквала. Може би ледена вълна, която залива мозъка й, или хищни нокти, които тършуват в главата й. Не усети нищо, освен… освен че след миг на границата на слуха й се изсипаха сюрия гласове, които бяха нейни до последния…
А после дойде внезапно на себе си — старицата беше махнала ръката си от челото й, а Че нямаше никаква представа колко време е минало. Олюля се, загубила внезапно равновесие, враждебните лица се сляха пред погледа й. Миг по-късно коленете й се удариха в твърдия каменен под. А после осъзна, че лежи на хълбок и цялата планина с все града на молецоидите се върти бавно наоколо й. Помъчи се да седне, ако не друго, и потърси с поглед скририте.
Старицата я гледаше втренчено и Че се уплаши, че не е преминала теста, какъвто и да беше той.
— Била си в Даракионския лес — обяви скрирът. — И си видяла там неща, които никой от твоя народ не е виждал. Ахеос ще трябва да отговори на доста въпроси във връзка с това.
Сърцето на Че се сви и тя хвърли обезсърчен поглед към Ахеос. Той стоеше и чакаше присъдата.
— Видяла си Империята на осородните, видяла си, че поглъщат всичко, което се изпречи на пътя им. Те нямат приятели. Нямат пощада за нищо и никого. Вярват единствено в нашествието. Това е, което вярваш ти, но какво е за нас вярата на едно бръмбарородно дете?