Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.
— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?
Стенуолд кимна благодарно.
— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.
По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.
Пред тези удобни стъпала се трупаха бедняците, прави, разбира се, но пък компенсираха с врява и смях. Да си беден, в Колегиум беше относително понятие, защото „бедните“ тук се радваха на предостатъчно работа, на канализация и на бистри кладенци с помпи, а в по-тежките години ги снабдяваха с безплатна храна от обществените складове. Едно управление в ръцете на учени, филантропи и богаташи беше като впряг от орел, рак и щука, но в Колегиум успехите бяха повече от провалите. И най-важното, открай време беше модерно да те виждат как участваш в благотворителни мероприятия в полза на по-нисшите класи. Дори най-алчният магнат държеше да демонстрира щедростта си, а дори фалшивата щедрост вършеше добрини.
Шумно вълнение се плискаше през множеството, вълна от звуци, която се придвижваше паралелно с напредването на атлетите. Хората проточваха вратове, бутаха се и някои дори слизаха на самото шосе, въпреки редкия кордон на градската стража, състоящ се най-вече от мъже на средна възраст с отеснели плетени ризници. Но присъствието им беше достатъчно, за да поддържа реда, а и всеки десети беше пазител, облечен с тежката броня от масивни стоманени плочки, която само бръмбарородните бяха достатъчно издръжливи да понесат. Развълнуваните зрители се сбутаха обратно на тротоара, но приветствените викове не утихнаха, дори напротив — преминаха в кресчендо, защото първи в града по Патианското шосе щяха да влязат най-добрите атлети на Колегиум.
Че стана от мястото си на стъпалата не защото държеше да види процесията, а защото всички около нея се изправиха. Реши да преброи колцина от участниците знае по име. Начело, понесла знамето на Колегиум в цветовете на града — златно, червено и бяло, — вървеше Брайруи Светкавицата, стройна жена с къса коса, единствената бръмбарородна в познатата история, печелила състезание по надбягване на къси разстояния. На крачка зад нея вървеше доста по-възрастен мъж, чието име Че не помнеше и който беше участвал в състезанията на дълго разстояние и в бронираните надбягвания още преди тя да дойде в града. До него, набит и оплешивяващ, вървеше Пинсер Някой си, който беше спечелил миналогодишния рецитал на епическа поезия. Зад тях пристъпяха още седемнайсет състезатели, някои ветерани, други млади надежди — спринтьори, скачачи, дуелисти, музиканти, борци и поети, и много от тях бяха тренирали в самата Академия.
Следващ по ред беше отборът на Хелерон и Че стрелна с поглед Стенуолд. Питаше се дали и чичо й като нея мисли за разгорещения им спор отпреди малко. Би дала какво ли не, ако Тото можеше да измисли машина, която да заличава необмислено изречените думи. Понякога в главата ти се загнездват неща, които никога не бива да обличаш в слово.
Стенуолд следеше с разсеян поглед колоната, но Че долавяше вътрешното му напрежение въпреки опитите му да го прикрие.
Хелеронският отбор, маршируващ под знамето на града със скарабей в бронзово, червено и черно, бе посрещнат с по-малко въодушевление от тълпата, но все пак получи своя дял от аплодисменти и шумно насърчение. Бяха бръмбарородни в огромната си част и заедно с Колегиум защитаваха честта на расата на състезателната арена. Че не знаеше имената им, но знаеше, че едрият бръмбарочовек, който носеше знамето, е шампион по стрелба с арбалет, а мравкородният зад него е ренегат от Тарк, спечелил си слава на безмилостен борец.
По традиция следващи в процесията бяха мравешките градове и Колегиум беше проявил суховатия си хумор, подреждайки ги по броя на медалите им в миналогодишните игри, наливайки масло в жаждата за победа на една раса, която по природа беше луда на тема съревнование. Приветствената врява дори се усили малко, защото последната група от движещи се под строй мравкоиди беше от Сарн, който през последните десетилетия на политически реформи се беше превърнал в най-близкия съюзник на Колегиум. Всичките си приличаха, със смугла кожа, правилни черти, стегнати в тъмни брони и до един подбрани от армията на града. Че ги разглеждаше с интерес, защото като състезатели мравкоидите неизменно оставяха отлични впечатления. Побиха я тръпки при вида на тези съвършено дисциплинирани войници, които набиваха крак в пълен синхрон и с вперен напред поглед, който не се отклоняваше и за миг в друга посока. Чудеше се какви ли нечути думи си разменяха в момента.