Приветствията поутихнаха, когато наближи следващият отбор — мравкоиди от Кес, които на Че се сториха не по-различни от предхождащите ги, освен по медния оттенък на кожата, а след тях наближиха и светлокожите мравкочовеци от Тарк. След като отборите от мравешките градове преминаха нататък, сред публиката плъзна недоволно мърморене заради зловещата празнина в колоната от атлети, която символизираше отбора на Век, отбор, който отдавна не участваше в Игрите. В Колегиум все още имаше много живи участници във войната срещу векските завоеватели. Стенуолд до днес помнеше лудостта и несигурността, с които войната беше белязала детството му.
Следващи в колоната бяха представителите на Селдис и Еверис, двайсетина паякородни, мъже и жени, и всичките красиви, продукт на природни дадености и козметични вълшебства. Че позна неколцина от миналата година — дуелисти, гимнастици и изящни поети. Съревнованието в по-грубите дисциплини паякочовеците оставяха на другите раси. Зад тях се появи комбинираният отбор от мухородните от градовете Егел и Меро, нестройна група от дребни хора, които хвърляха на множеството погледи, пълни с предизвикателство и тънък хумор. На тях по традиция се падаха повечето медали във въздушните надпревари и акробатиката, както и — пак по традиция — известна част от личната собственост на гражданите.
И накрая, разбира се, се влачеха представителите на другите две раси, които Равнините бяха успели да съберат за тазгодишния отбор. Бяха само единайсет, много по-малко от другите отбори, и девет от единайсетте бяха богомолкоиди. Гледаха отвисоко тълпата, която на свой ред ги гледаше отвисоко, и крачеха с убийствено изящество между двата бряга на колегиумското множество като пленени принцове, които отвеждат на заточение. Но все пак бяха дошли и презрението им не можеше да скрие този факт. Дошли бяха и щяха да си тръгнат с повечето медали от единоборствата. А случайната победа на някой мравкоид или паякоид само показваше колко добра е конкуренцията на Игрите.
Сред богомолкородните вървяха и двама други, със сива кожа и сиви дрехи, без нито един орнамент в облеклото, забили поглед в земята. Тези двама не бяха официални представители на планината Хейн, северно от Колегиум, където се намираше една от последните крепости на молецоидите. Тези тук бяха радикали, ренегати. Също като няколкото молецородни преподаватели в Академията, чиито лица от време на време се променяха, но чиято бройка незнайно как се запазваше все същата, те бяха изключението сред своите, малцината, които бяха съумели да видят света отвъд изолираните си домове. Днес зрителите ги гледаха с пренебрежителни усмивки — забавляваха се при вида на тези мистици от планината, тези досадни призраци от легендите, които и до днес се кланяха на фетишите си и дрънчаха с черепи, вкопчили се упорито в една епоха, която отдавна беше преминала в учебниците по история. Гражданите на Колегиум вече не таяха гняв към тази раса, чието господство беше засенчвало някога целите Равнини. Но не бяха забравили и никога нямаше да забравят, че молецоидите бяха господствали дори в Патис, предшественика на Колегиум преди революцията и промяната на името.
Че ги гледаше с почуда. Никога не беше срещала молецороден очи в очи. В Академията молецородните преподаватели водеха предмети, до които тя не би припарила, предмети, които воняха на мухлясала мистика и шарлатанство. Градското Събрание отдавна говореше под сурдинка, че е крайно време подобни анахронизми да бъдат извадени от учебната програма, но ето че молецоидите още си бяха там, в мрачните си малки кабинети, спарени стаи и полупразни аудитории.