И така, обратно към Амфиофоса, откъдето неотдавна си беше тръгнал ядосан — кръглата зала, в която заседаваше Събранието на знаещите и където преди революцията е бил центърът на властта. Междувременно драпериите по стените бяха подменени, а централната каменна плоча на тавана беше сменена — доста рисковано и с цената на истински майсторлък — с многоъгълен прозорец от цветно стъкло, който хвърляше снопове червена, златна и синя светлина из просторното кръгло помещение с амфитеатрално разположени скамейки около подиума за изказвания. Стенуолд беше седнал на последния ред и наблюдаваше мрачно вратите на преддверието. Близо половината членове на Събранието вече бяха заели местата си — преподаватели от Академията и магнати от града.
„Знаех, че ще дойде и този ден…“ Но не и по този начин. В интерес на истината, беше очаквал да пристигнат с мечове. Очаквал беше осоидите да покажат истинското си лице. А не чрез дипломатическо представителство и посланици, не с тези лукави средства.
Преди седемнайсет години осоидите биха изсипали армия пред портите на Тарк или Хелерон. Седемнайсет години бяха водили завоевателни войни и явно бяха намерили време да изучат и тънкостите на дипломатическия занаят. „Чудя се кои ли са били агентите им тук през цялото това време, агенти, които аз не съм усетил.“
Тихите разговори замлъкнаха и Събранието притихна, когато откъм преддверието отекнаха стъпки. Появиха се двама пазители с покрити от шлемовете лица и тромава стъпка под тежките брони. А там, зад тях, вървяха осоидите.
О, несъмнено си бяха научили урока. Стенуолд помнеше делегацията, която бяха изпратили в Мина — въоръжена до зъби, отправяща заплахи и искания. Тук обаче осоидите бяха заложили на подражанието, защото какво друго би подхранило по-добре егото на Колегиум? Водачът им, светлокос мъж с квадратна челюст, беше облечен в близко подобие на церемониалните роби, които се носеха в Академията, с пъстър кант в черно и жълто по края. Дори беше преметнал единия край на робата през ръката си, както правеха местните. Зад него вървяха още трима, единият от които очевидно беше охрана — на колана му нямаше меч, но от външната страна на ръцете му под китките стърчаха назъбени костни шипове, а уж небрежната му стойка издаваше характерното напрежение на готов за битка войник, което Стенуолд се беше научил да разпознава покрай странстванията си на младини. За разлика от господаря си той беше облечен в семпла бяла туника, по-подходяща за низш слуга или роб дори. Мъжът до него беше облечен по същия начин, но излъчването му беше коренно различно. Стенуолд беше по-добър наблюдател от повечето хора, защото се беше учил от паякородна преди много време, и веднага разбра, че този мъж, който уж стоеше в сянката на спътниците си, в действителност командва парада. Познаваше се по острите погледи, които хвърляше на останалите, както и по това, че те не смееха да го погледнат.
Четвъртият им емисар беше най-интересен — истинско попадение в десетката. Облечен беше в бледожълта туника с черен шарф и беше бръмбаророден, мъж на средна възраст и с благо изражение, който би могъл да се засели в Колегиум, без да предизвика и най-малкото подозрение. Но не беше местен, напротив — очевидно беше имперски поданик. С него Империята казваше: „Ние сме като вас“ и единствен Стенуолд знаеше колко невярно е това.
Старият Линео Тадспар пристъпи напред със стиснати пред себе си ръце, жест на гостоприемство, което водачът на делегацията копира моментално.
— Благородни гости от далечни страни — започна Тадспар. — Позволете да ви почетем с добре дошли така, както ни почетохте вие с участието си във Великите игри.
— Каква по-голяма чест от позволението да изпробваме куража си срещу най-добрите атлети на този град и неговите съседи? — Водачът на осоидите удостои с усмивка любопитната публика. — Позволете да ви се представя. Аз съм Годран и нашият народ ме праща като посланик пред вашето уважаемо Събрание. Този мъж е Талрик, моят главен адютант, който говори от мое име не по-зле от самия мен. — Посланикът посочи мъжа, в когото Стенуолд вече беше съзрял истинския ръководител на делегацията. „Естествено, че ще говори от твое име — помисли си историкът. — По-добре от самия теб дори.“
— Все пак предполагам, че за вас ще е най-удобно да разговаряте с моя приятел почитаемия Белоуерн — продължи с блага усмивка Годран и бръмбарородният член на делегацията пристъпи напред. Стенуолд не пропусна погледа, който бръмбарочовекът хвърли в движение към Талрик. „Моят приятел, значи? Добре ще е майстор Белоуерн да подбира внимателно думите си — прецени наум Стенуолд, — иначе дипломатическата му кариера може да свърши скоропостижно.“