Когато стигнаха вкъщи, завариха Стенуолд да ги чака. Усетиха аромата на лулата му още от входа, затова надникнаха през вратата на кабинета. Той седеше в любимото си кресло, богомолска направа с мека тапицерия и изящна дърворезба, пушеше и гледаше в огъня.
— Чичо? — повика го Че. — Аз… ние мислехме, че вече си си легнал.
— Влизайте. И двете — покани ги Стенуолд, без да сваля поглед от пламъците в камината. — Другата половина от „Великолепните“ с вас ли е? Не, виждам, че ги няма. Тогава ще говоря с вас двете сега, а с тях ще говоря утре сутрин.
— Става въпрос за осородните, нали? — предположи Че.
— За тях, да. Тиниса, готова ли си да потеглиш с мен за Хелерон утре?
— И да пропусна Игрите? — отвърна, без да мисли, тя, после добави: — Ами, да, сигурно бих могла…
— Събери си нещата. Малко багаж, много оръжие. — В гласа на Стенуолд звънтеше напрежение. — Чаках с години… а сега всичко става изведнъж. Ама и аз съм един „танцьор“.
Тиниса разбираше какво има предвид Стенуолд, но тонът му никак не й хареса. Паякородните наричаха „танц“ негласната политика, която дърпа конците в управлението на един град. Канеше се да го разпита, да изкопчи повече информация, но тази едничка дума я спря. Положението очевидно беше сериозно и не търпеше отлагане. Обърна се и тръгна към стаята си на горния етаж.
— И дума не искам да чувам — предупреди Стенуолд, след като Тиниса си тръгна. Че стисна юмруци и замълча. — Няма да скучаеш тук. Ще имаш куп неща, които да свършиш вместо мен, докато отсъствам. Знам, че очакваш да чуеш друго, но истината е, че си ми нужна тук. А и наистина държа да си на сигурно място, Челядинке. Повярвай ми.
„Ами другите? Те какво?“ Но Че знаеше, че другите, дори Тото, биха имали шанс да се спасят от меч и стрела. Стенуолд я беше преценил и оценката не беше в нейна полза. Вярваше му, че иска да я държи далеч от опасностите, но от това болката й не намаляваше.
„Вече няма място за спорове, щом тръгват утре.“ Тази мисъл се оказа неочаквано успокояваща. Оставаше й да играе ролята на послушна племенница. Така той щеше да има една тревога по-малко и вероятно да се грижи по-добре за себе си. Тази игра Че можеше да я играе.
— Щом ще тръгваш утре, добре е вече да си лягаш, чичо — каза тя. Стенуолд изсумтя в знак на съгласие и се надигна от креслото.
— Хайде — махна й той и тръгна нагоре по стълбите. — Утре пак ще си поговорим.
На стълбищната площадка имаше прозорец с изглед към Сипланското шосе и морето. Стенуолд вече го подминаваше, но Че спря насред крачка. Прозорецът беше отворен.
— Чичо… — успя да викне предупредително тя, а другото потъна в яростния рев на Стенуолд.
На площадката, точно пред него, имаше човек с тъмно наметало. Острието на къс меч улови светлината. Явно беше чакал в сенките на площадката, тихо и търпеливо. Сега обаче се раздвижи мълниеносно.
6.
Стенуолд залитна назад, на косъм от профучалото пред гърдите му острие, после замахна с тежката си ръка и фрасна нападателя по главата. Мъжът отхвърча към стената и Стенуолд се хвърли отгоре му с голи ръце. Уви, онзи се оказа достатъчно бърз и късият му меч отвори рана в ръката на Стенуолд. Бръмбарът отстъпи с вик на болка, блъсна се във вратата на спалнята си, тя се отвори под тежестта му и той залитна заднишком в стаята.
Че не се поколеба. Хвърли се към тъмния силует, който тъкмо се обръщаше, за да последва чичо й. Вече беше извадила инстинктивно ножа, който носеше навсякъде за самозащита. Беше от малките, с едва десетинасантиметрово острие. Че замахна трескаво към гърба на непознатия, после още веднъж и всеки удар раздираше плат и плът. Чу, че на стълбите има още някой, а това не предвещаваше нищо добро. Нападателят на Стенуолд вече се беше обърнал към нея и за момента я държеше на разстояние с меча си. Не бързаше да нападне — заради мрака не беше разбрал, че има насреща си недорасло момиче със смешно ножче. По стълбите обаче се качваше мъж с тъмни дрехи, строен, с дълъг меч в едната ръка и къс в другата. Но преди да е използвал някой от тях срещу Че, в битката се включи Тиниса.
Беше си събирала багажа за опасното пътуване според указанията на Стенуолд, така че рапирата беше в ръката й, тънко дълго острие, достоен съперник за дългия меч на новодошлия. Тиниса отскочи назад, когато мъжът я нападна, но парира навреме удара му, отклонявайки и двете остриета настрани. Той беше бърз, с лека стъпка и я засипваше с удари от всички посоки. Тиниса посрещаше с лекота атаките му, но онзи дебнеше за пролука с късия меч в другата си ръка и не й даваше възможност сама да премине в нападение.