Според легендите арбалетът бил първото оръдие на революцията. Но без съмнение трябва да е имало и нещо друго, нещо по-практично от оръжията. Макар че битките със сигурност ги беше спечелил арбалетът. Всеки глупак би могъл да вземе арбалет и да убие с него, всеки бръмбаророден или мравкороден, всеки Умел. Лъковете бяха форма на изкуство, арбалетите бяха наука. Светът се бе променил из основи само за едно поколение, променили го бяха мъже и жени, въоръжени с арбалети и макари, с ръчни помпи и воденици. Старите господари на Равнините бяха детронирани, бившите роби бяха изтръгнали властта от импотентните им ръце. Имало е някое и друго изключение, разбира се. Винаги има изключения. Чувала беше за странстващи бръмбарородни философи, оттеглили се дълбоко в горите на богомолкоидите, които се кланяли на духове и си боядисвали лицата, а преди петдесетина години в Колегиум имало един занаятчия молецороден, гениален и до голяма степен луд. Така или иначе старите раси, господствали в мрака на суеверията, бяха на отмиране. Единствено паякородните запазваха позициите си, и то защото умееха да манипулират по-младите раси така, както майстор музикант свири на инструмента си. Сега светът принадлежеше на Умелите — бръмбароиди, мравкоиди и повечето мухородни, расите на яркото слънце, което прогонва сенките.
И на осочовеците също — те бяха създали цяла империя на Умелите. Тази мисъл не беше утешителна.
— Салма — започна тя. Въпросът й нямаше да се хареса на никого, отговорът още по-малко. — Твоят народ е воювал с осоидите дванайсет години?
— Да — потвърди той.
— Тогава как… Не ме разбирай погрешно, но как сте удържали на натиска им цели дванайсет години без занаятчии, без машини и модерни оръжия?
Той се разсмя, макар смехът му да прозвуча кухо.
— Нямаме равни с лъка, Че, а дори осородните трудно летят под дъжд от стрели. Освен това сме бързи, сръчни и умеем да се промъкване незабелязано. — Част от така характерния за него живец помръкна в гласа му. — Но най-важното, пращаме бойците си срещу тях вълна след вълна. Продадохме им всеки сантиметър от земята си срещу десет пъти теглото й в кръв. Ето това направихме, когато Империята на осите почука на вратата ни. — Беше спрял на място и всички се обърнаха към него. На Че отчаяно й се искаше да не беше задавала тъпия си въпрос и да не беше чувала отговора.
Той все още им се усмихваше и това беше най-лошото от всичко. Беше неговата си безгрижна, леко подигравателна усмивка, която познаваха толкова добре и която се задържа на лицето му и при следващите думи:
— В битката при Шан Реал земята беше подгизнала от кръв до такава степен, че машините им буксуваха на място, а ние летяхме над тях и ги обсипвахме със стрели, докато се мъчеха да излязат.
— Бил си там? — попита Че. Другите двама бяха оставили на нея да поддържа неприятния разговор, и с право.
— Не, не бях. По онова време бях твърде малък и далеч от там — каза той и поклати глава. — Вижте, наистина съжалявам и се извинявам искрено. Да се говори за такива неща рано сутрин, е признак на лош вкус. Но понякога вие… равнинците, понякога просто не разбирате как стоят нещата.
— Да бе, знам — вметна сухо Тиниса. — Щото ние сме си варвари по душа, чешем се на публично място и спим в едно помещение с дирижаблите.
Усмивката на Салма доби старата си сила.
— Банда диваци, това сте вие — съгласи се той. — Хайде да се качваме вече в търбуха на онова летящо нещо, преди Тото да се е пръснал от нетърпение, какво ще кажете?
Конструкторът беше разделил гондолата на „Небесен“ на три палуби с ниски тавани. На най-горната, на мястото на изхвърлените машини за горещ въздух, се намираха пътническите каюти, с малко по-висок таван и значително по-добра гледка. На нивото под тях бяха разположени каюткомпанията, кухнята и жилищните помещения за екипажа, а най-долу бяха онези части от кораба, които не бяха предназначени за погледа на пътниците — товарните трюмове и системата от сервизни мостове и пътеки, водещи към трите двигателя на кораба.
Веднага щом тримата му спътници се настаниха в каюткомпанията, Тото се извини и откри пътя надолу с безпогрешен инстинкт. Помнеше кога беше гласувана поръчката за построяването на „Небесен“. Работата по проектирането му беше започнала в годината, когато Тото постъпи като студент в Академията, а основните му части бяха изработени в леярните на Хелерон и след това транспортирани до Колегиум — сложна и бавна операция, отнела почти единайсет месеца. Сега „Небесен“ щеше да измине обратното разстояние за малко повече от десетница — истински подвиг за кораб с такива чудовищни размери.