Водачът на осоидите, висок и строен мъж, усмихнат някак любезно и неприятно едновременно, спря пред масата, където седяха Тиниса и останалите. Тото стоеше при входа в другия край на каюткомпанията и трескаво се опитваше да измисли нещо. Но мъжът само размени няколко думи с Тиниса и продължи нататък. Тото видя как един от войниците му посочва наконтения Салма и казва нещо, но офицерът го скастри остро, при което войникът отстъпи назад със стиснати юмруци.
Веднага щом пътят се разчисти, Тото тръгна с бърза крачка към масата им.
— Какво стана? — попита той. — Те защо не?…
— Защото не изглеждахме виновни като богат мухоид. За разлика от теб, между другото — смъмри го Тиниса. — Сядай, Тот.
Той седна и скръсти ръце в скута си.
— Е, какво?…
— Сигурно търсят чичо Стен — обясни Че. — Така решихме, защото огледаха много внимателно търговците, а те всичките са бръмбарородни и приблизително на неговата възраст. Явно имат неговото описание, но не и нашето. Чичо Стен очевидно се е постарал нищо да не го свързва с нас. Дори резервацията на местата е направил чрез някой друг.
— Но един от тях… сочеше към Салма.
— Явно е ветеран от войната с Федерацията — подхвърли небрежно принцът.
— Изглежда нищо не ни заплашва. Ще си стоим в каютата и няма да привличаме внимание — каза Че.
— Защо? — възрази Тиниса. — Щом не търсят нас, защо да се крием?
Подът под тях, а също стените и таванът потрепнаха едва доловимо и започнаха леко да вибрират. Усещаше се и басовият кух звук на централния двигател. „Небесен“ излиташе.
— Пътуването ще е дълго — въздъхна Салма и потърка челото си. Вибрациите изглежда не му понасяха.
— И аз определено няма да го прекарам затворена в каютата — заяви твърдо Тиниса. — Всъщност, смятам да се заема със задачата си още сега, вместо да чакам до Хелерон. Щом ще сме шпиони, нека се държим като такива.
Лицето на Че се изкриви.
— Не знам…
— Какво имаш предвид? — прекъсна я Салма.
— Онзи офицер изглеждаше от разговорливите — обясни спокойно Тиниса. — Личеше си. Пратили са го тук, на мили от познатите му места, в компанията на банда глуповати войници. Мисля, че малко разнообразие ще му дойде добре.
— Но… но той е врагът! — изсъска Че.
Тиниса погледна ужасеното й лице и се изсмя.
— Взела съм му мерките, Че. Мога да го държа на нокти чак до Хелерон, а и той май е от онези, които обичат да се тупат по гърдите. А какъв по-добър начин да впечатлиш една дама от това да се хвалиш с размера на империята си?
След като Тиниса ги заряза, Салма се наведе към Тото.
— Предполагам, че сега ще идеш да се ровиш в черволяците на този съд или както там ги наричат — каза той.
— Двигатели — поправи го Тото. — Но иначе, да, мислех си да…
— Аз може и да не знам много за това летящо чудо, но сигурно и тук човек може да види и най-скришните кьошета просто като следва прислугата. Така че дръж Тиниса под око, ако ти е възможно.
Тото погледна към младата жена, която тъкмо се приближаваше към офицера на осоидите.
— Зависи къде ще реши да отиде, но ще опитам.
Казваше се Халрад и се оказа дори по-лесен, отколкото очакваше Тиниса. Бил капитан, а отдавна трябвало да го произведат в майор, по собствените му думи. Майор явно беше по-висок чин, реши Тиниса. Халрад се смяташе за умен човек, с усет за стратегия и с висока култура, когото не би трябвало да отпращат от Колегиум толкова скоро, преди още да е опознал града. Искал да види Игрите и (несъмнените) победи на осородния отбор („расата на осите“ както се изрази той). Отнасяше се с презрение и неприязън към подчинените си и трудно понасяше близостта им, а и те не го търпяха, както Тиниса долови веднага. Накратко, Халрад се чувстваше недооценен, а такива хора се манипулираха лесно. Не след дълго Тиниса вече го разиграваше като хвърчило на вятъра.
Но не можеше да отрече, че капитанът е интересна компания — не толкова заради личните си качества, колкото като представител на расата си. Отначало Тиниса го възприемаше като екзотично копие на самовлюбените колегиумски големци, защото каква би могла да е разликата между този войник и един мравкороден командир или бръмбаророден офицер от градската стража? С други думи, смяташе, че му е взела мерките. След като се разговориха обаче, когато той започна да се отпуска и двамата тръгнаха бавно към каютата му, паякородната долови твърдо като желязо ядро под напудрената му външност. Той говореше пространно за света, за Империята, за статута на семейството си, за бъдещите си планове. Думата, която употребяваше най-често, беше „мой“ във всичките й варианти. Тиниса отдавна беше свикнала ухажорите й да се хвалят с богатството си, с дрехите си, с вложенията и собствеността си, но този офицер говореше по същия начин за хора, за градове, за идеи. Собственическото му отношение се разпростираше буквално върху всичко и когато казваше „моето бъдеще“, нямаше предвид бъдещето, подготвено му от съдбата, а бъдещето, което рано или късно ще притежава и контролира. И всъщност говореше от името на целия си народ, осъзна Тиниса. Той олицетворяваше Империята в умален вариант и това й се стори крайно интересно.