После пиха вино — той повече, отколкото си даваше сметка, тя по-малко, отколкото си мислеше той. Попита го какво мисли за Равнините.
— Земи с потенциал — отговори й след кратък размисъл. — Тук имате много неща, които ние нямаме.
Смисълът на казаното, макар и неизречен на глас, беше ясен. Някои от въпросните неща щяха да бъдат отхвърлени от осоидите, други — присвоени, притежавани. Така, както той „притежаваше“ чина си и войниците, които му се подчиняваха заради него. Така, както притежаваше вили в два завоювани града и робите, които ги обслужваха.
За разлика от повечето паякородни Тиниса не беше отраснала сред роби, които да изпълняват безпрекословно и най-малкото й желание. Бръмбарородните се гордееха, че не държат роби — казваха, че търговията с човешки същества е неморална, а платеният обслужващ персонал работи по-усърдно. Въпреки това й беше ясно, че хората от собствената й раса просперират на гърба на робски труд, че мравкоидите и до днес развъждат роби в градовете си, че идеята за робството е стара колкото света. Със сигурност не би искала Халрад за свой господар, а той изглеждаше сравнително приемлив в сравнение с повечето негови себеподобни. Една вечер, след като пийна доста, той й разказа за въстание в Мина, града, който беше споменал и Стенуолд. Собствените му роби се оказали замесени в бунта. Наложило се да ги убият, добави небрежно той, но пък роби се намирали лесно. При същите обстоятелства мравкочовеците и паякочовеците също биха наказали робите си със смърт, в това Тиниса не се съмняваше, но поне щяха да ги екзекутират с пълното съзнание, че имат насреща си човешки същества. За Халрад провинилите се роби бяха повредена стока, която трябва да се замени, и нищо повече.
Вече пет дни и пет нощи летяха с „Небесен“, минаваха над реки и хълмове, разбойници и пущинаци, носеха се със страховитото изящество на застаряваща матрона. Халрад напираше да спи с Тиниса, разбира се, но тя умееше да отлага такива неща — не пропускаше да се възползва от ефекта на алкохола, от късния час и най-вече от собствения си талант да изнамира благовидни претексти и да се измъква навреме. Държеше го на нокти и гледаше как му текат лигите, но в същото време започваше да усеща как самата тя се хлъзга под собственическия му щит, да разбира, че в неговите очи вече се е предала. Че вече е негова. За жалост, това можеше да създаде проблеми на по-късен етап.
Никога не би задала директен въпрос за бъдещите имперски планове или нещо такова, но неизменно побутваше с умела ръка руля на разговорите им. Научила беше, че са го изпратили да открие някакъв бръмбаророден от Академията, че Халрад вече смята мисията си за безплодна и вини началниците си задето му губят времето и са го върнали толкова скоро в мръсния Хелерон. Уверяваше я, че осоидите проявяват интерес към Колегиум само защото им е бил посочен като културното средище на Равнините. По въпросите на знанието в различните му форми очевидно всички разчитали на Колегиум, а осочовеците искали да научат много неща. Никога не довършваше мисълта си със: „… защото възнамеряваме да ви завладеем“, но неизречените думи се четяха на лицето му, амбицията грееше като звезда на челото му, нищо че се опитваше да я скрие.
Оказваше се, че Стенуолд е бил прав за всичко, до най-малката подробност; успял беше и да се измъкне от мрежите им. Тиниса беше впечатлена и започна да се пита до каква степен талантът й да манипулира околните е вроден и до каква го е възприела несъзнателно от приемния си баща.