На десетия ден от началото на пътуването, когато Хелерон вече се очертаваше на хоризонта, Тото и още неколцина механици бяха повикани в самия търбух на кораба, където той още не беше стъпвал. Там, между товарните трюмове, в корпуса на „Небесен“ зееше дупка като отворена рана. Прашната земя се мержелееше далечна през отвора, а товарната рампа на „Небесен“ се спускаше бавно в празното пространство под кораба.
— Какво става? — попита Тото.
— Качваме някого — обясни инженерът. — Пратеници най-вероятно. Виж, ето ги.
Тото примижа и наистина различи малка точица, която се приближаваше бързо. Скоро точката се превърна в летало с неподвижни криле. Летателните машини с неподвижни криле, така наречените фиксове, бяха нещо ново, бяха най-бързи, но много скъпи и лесно се повреждаха. Тото наблюдаваше с интерес приближаването на машината. Беше виждал такива и познаваше дизайна им — две крила, фиксирани високо в средната част на корпуса, самият корпус бе извит надолу като тяло на насекомо и с масивни стабилизиращи греди. Имаше само един двигател в задната част под прикрепен към корпуса катапулт, и ревът му се чуваше дори от това разстояние.
Корпусът беше от тъмно дърво и чак когато леталото зави паралелно с „Небесен“ и увеличи тягата си, за да не изостава от големия кораб, Тото видя резултата от спешно пребоядисване — неравни ивици в черно и златно по страните и крилете.
Леталото се клатушкаше и регулираше на прибежки скоростта си, опитвайки се да заходи към наклонената писта, в каквато се беше превърнала товарната рампа на „Небесен“. Инженерът до Тото изруга.
— Глупак смотан, така ли се вкарва летяща машина! Няма да забравя един идиот преди време, който реши, че най-добре ще уцели шлюза, ако заходи при пълна скорост. Мина през три стени, изхвърча от другата страна на корпуса при носа и после падна като камък, защото крилата му се бяха изкъртили.
Най-накрая пилотът съумя да изравни машината си с пистата, кацна с клатушкащи се нестабилно крила, рампата се прибра в корпуса на „Небесен“ и екипажът побърза да спусне капака на шлюза. Фиксът клечеше върху прибраната рампа и перката му постепенно забавяше въртенето си.
В търбуха му се бяха натъпкали общо петима осородни войници, но единият очевидно командваше парада. Скочи на крака още преди механиците да са обтегнали въжетата и стегите на рампата.
Офицерът ги удостои със студен поглед, без да задържа очи върху Тото повече, отколкото върху останалите. За него всички те бяха обикновени работници.
— Пратете някого при капитан Халрад, бързо — нареди той, — и му кажете, че капитан Талрик иска да говори с него.
Главният инженер, жена на средна възраст, скръсти ръце.
— Извинете, господине, нещо не ви чух. Казахте, че бихте искали да говорите с капитана на кораба, така ли? — Думите й прозвучаха учтиво и отегчено едновременно. Четиримата въоръжени войници зад гърба на капитана не бяха успели да я впечатлят и на йота.
Осородният офицер я изгледа с присвити очи, после разтегна устни в подобие на усмивка.
— Точно това имах предвид, разбира се — каза той и стъпи на палубата. — Хората ми с мен ли да дойдат, или ще ги насочите към сънародниците им, които вече са настанени на кораба ви?
Тото заотстъпва бавно назад, докато главният инженер и осородният се договаряха. При първата възможност и без да привлече вниманието на новодошлите, той излезе от хангара и хукна презглава.
8.
Както Тиниса скоро откри, капитан Халрад имаше силно изразена слабост към бръмбарското вино. Мреше си да разклаща чашата, да отпива, да се жабурка и да вдишва с наслаждение букета от аромати, както без съмнение беше виждал да правят родните му аристократи. После я информираше колко хубава била тази конкретна реколта, макар собственото й небце да я окачествяваше като „овощарско вино“ — евтина напитка от лозята в западните провинции.