Тя, разбира се, се съгласяваше любезно с преценката му, а той й разказваше за живота в армията на осоидите. Или за живота в Империята. Което май беше едно и също.
— Но не е възможно всички да сте в армията — възрази тя. — Просто няма как.
— Всеки осороден е воин. Всеки мъж, имам предвид. Не съществува друга професия или занимание — каза й той.
— Ами занаятчиите? Учените?
— И те са преди всичко воини — обясни Халрад. — Ако не си воин, значи не си мъж, значи си същият като подчинените ни народи.
— А хората с важни умения? Не е възможно и те да са всичките в армията.
— Напротив, задължително е да са в армията — изтъкна той. — Да речем, че има някой външен човек, чиито специфични умения — тук й се усмихна — могат да бъдат полезни за Империята. Е, ние веднага го включваме в армията, в спомагателната, ако не в редовната, даваме му чин и всичко. Ако не си в армията, си никой. Все едно си роб, даже по-лошо.
— Гледаш ме така, сякаш смяташ, че и аз мога да бъда полезна за Империята — каза Тиниса с обезоръжаващо гласче.
— О, от тебе като нищо ще направим генерал — обеща той, после изсъска ядосано и едва не се задави с виното, когато някой потропа силно на вратата на каютата. — Какво има? — попита сърдито, отваряйки вратата. Един от войниците му стоеше мирно на прага и Тиниса мерна нещо ново, нещо сурово и неумолимо в изражението му.
— Трябва да дойдете веднага, капитане — каза войникът и побърза да добави, когато Халрад зина да възрази: — Капитан Талрик нареди.
Промяната в Халрад беше забележителна. От човек, който контролира нещата, той се превърна в човек, когото наблюдават под лупа. Тиниса остана очарована. Приближи се към него и попита:
— Какво има?
Войникът на прага я гледаше с нескрито омерзение.
— Ти остани тук — нареди й кратко Халрад. — Аз трябва да изляза за малко. За теб ще е по-безопасно, ако не напускаш тази стая.
После излезе, затвори вратата и Тиниса с изумление го чу да превърта ключа.
Че бе изгаряла от нетърпение да се покаже полезна по време на полета, а вместо това бездействаше и се отегчаваше. За нея нямаше нито място, нито цел. Тиниса се вясваше рядко, заета да флиртува с онзи офицер от осоидите, Тото беше потънал за постоянно в търбуха на кораба, а Салма, изглежда, участваше в някаква опасна игра с осородните войници. Вечно се оказваше под носа им, но някак винаги на публично място. И все им се усмихваше по онзи свой особен начин. Че се боеше, че накрая ще ги вбеси достатъчно и ще го убият, но всяка сутрин го заварваше жив и здрав в каюткомпанията.
По липса на друго занимание Че убиваше времето с малкото книги по рафтовете в общата стая или с медитация в своята каюта. Открила бе, че постоянният мек звук на корабния двигател й помага да се съсредоточи. Е, успяваше да влезе в някакво приблизително подобие на транс, но Изкуството на предците все така оставаше недостижимо.
Тото буквално влетя през вратата, като едва не я изтръгна от пантите. Уплашена до смърт, Че се хвърли към меча си в другия край на стаята.
— Голям проблем! — съобщи задъхано той.
— Ка?… — зяпна го Че.
— Още осоиди — обясни Тото. — Дойдоха с летало. Явно има нови заповеди.
— Което означава, че играта се е променила. — Тя стана и оправи дрехите си. — Какво мислиш?
— Мисля, че не можем да рискуваме, защото с новите стават единайсет. — После очите му се разшириха. — Достатъчно, за да надвият екипажа.
— Къде е Тиниса? — попита го тя.
— Не знам. Мога да я потърся.
— Тогава аз ще ида да намеря Салма. Трябва да решим какво ще правим.
Тиниса бързо установи, че освен ако не пробие някак дупка в стената и не се измъкне през нея на голия корпус отвън, единственият начин да излезе от стаята беше през вратата, която беше заключена.
Ако не беше паякородна, а бръмбарородна, сигурно щеше да е различно. Защото всяка бръмбарска девойка с фиба в ръка би отключила вратата за нула време, в това Тиниса почти не се съмняваше. Стигна дотам, че коленичи пред вратата и взе да наднича в малката ключалка, опитвайки се да си представи нарезите по метала, които по някакъв невъобразим за нея начин определяха дали вратата ще се отвори или не.
Не би могла да го направи с цената на нищо — умът й просто нямаше как да възприеме идеята за ключалката, за връзката между завъртането на ключа и последствията от него, за неподвижността на вратата и причините за това. От всички стари, лишени от Умението раси, единствено паякородните благоденстваха и до ден-днешен, и то само защото намираха други хора, които да създават и управляват машините вместо тях. В домовете на паякочовеците имаше завеси, а не врати, сигурността се гарантираше от пазачи, а не от ключалки.