Щом стигна до следващата пресечка, Тото се обърна. Очакваше да види Тиниса, но и да беше там, тълпата я скриваше. Той се взираше трескаво в хората с надеждата да различи поне едно приятелско лице.
Откри нещо, но не каквото искаше. Двама мъже с наметала и качулки си пробиваха решително път през навалицата. Малкото, което видя от лицето на единия, го наведе на мисли за осородни.
Какво можеха да направят тук, на улицата, сред толкова хора? В главата му моментално се пръкнаха няколко възможности. На първо място — бърз удар с нож и свличащо се тяло, неговото. Безразличното, забързано по задачите си хелеронско гражданство не би забавило крачка, за да помогне на ранен чужденец, при това полуроден.
Приближаваха се като риби в плитка вода, а Тиниса все така я нямаше никаква. Обзет от много лоши предчувствия, Тото се обърна и хукна напред. Зад него се вдигна глъч — явно двамата с качулките също бяха ускорили ход. Бързо щяха да го настигнат — първо, той им отваряше път през навалицата, и второ, мъкнеше тежка торба и изобщо не го биваше в тичането.
Освен това не познаваше Хелерон. Това, разбира се, не го спря — той свърна на бегом по първата пресечка вляво и продължи да тича презглава, разблъсквайки безогледно изпречилите се на пътя му минувачи, без да обръща внимание на виковете, псувните и извадените тук-там ножове. Оставяше зад себе си разбутана диря, която всеки глупак можеше да последва и със завързани очи, но пък преследвачите му също трябваше да газят през нея.
— Спри! Крадец! — извика един от тях и хората взеха да се обръщат, вперили очи в мелеза и торбата на гърба му. Тото изскърца със зъби и затича още по-бързо или поне се опита, защото краката му вече даваха всичко от себе си. Солиден на вид мравкороден понечи да застане на пътя му, но Тото се приведе ниско, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори на земята. После го прескочи, успя някак да не оплете крака и зави надясно в първата уличка, която се изпречи пред погледа му. Пресечката се оказа поредната мръсна и тясна алея, че и къса на всичкото отгоре. Пресичаше я друга, още по-тясна, и Тото свърна наляво.
В първия миг се уплаши, че е попаднал в задънена улица, после забеляза още по-тесен проход, покрит от издадените етажи на къщите. Друг изход нямаше.
Някой се криеше при входа на прохода — разкривена фигура с широко наметало. Тото се приведе отново с рамото напред, но в последния миг човекът хлътна в прохода и му махна, сякаш искаше Тото да го последва.
„В какво се забърках?“ Зад него все така ехтяха тежки стъпки и по липса на друг избор Тото се вмъкна в прохода с торбата напред — тикаше я пред себе си и не виждаше кажи-речи нищо от нея. Някой отпред викаше: „Давай, момче! По-бързо!“, гласът ехтеше влудяващо в дисонанс със собственото му дишане, с ехото от стъпките му и с виковете на преследвачите.
— Наведи се, момко, наведи се! — извряска гласът и без да мисли, Тото се хвърли ничком, озова се в локва мръсна вода и си удари брадичката на нещо остро в торбата.
Нещо профуча над главата му. Той погледна назад и видя силуетите на двамата си преследвачи при входа на прохода — единият стоеше на място, другият падаше. Когато черната сянка на втория се срина на земята, Тото видя арбалетна стрела, щръкнала гордо в тялото му.
Първият мъж се хвърли напред и огнен залп прогони мрака в тесния проход между сградите. Осородният явно се надяваше да свали с жилото си мистериозния стрелец, преди той да е запънал повторно арбалета си, но не би — миг по-късно нова стрела се заби право в гърдите му. Острият звук при попадението подсказа на Тото, че мъжът е с броня, но тя не му е помогнала особено. Още две стрели профучаха над главата му, едната удари осоида в рамото, другата в корема, и мъжът политна назад. Мечът му издрънча на паважа, а нападателят се строполи след него.
Стиснал в ръка собствения си меч, Тото клечеше зад торбата си и чакаше, взирайки се в мрака.
— Кой си ти?
— Добър въпрос — чу се дрезгавият глас на непознатия. — Аз съм онзи, който току-що ти спаси живота. Това не ти ли е достатъчно?
— Не — твърдо каза Тото.
— Името Стенуолд говори ли ти нещо? — попита непознатият.
— И да ми говори, защо да ти вярвам? Вече… да се доверяваш на непознати… не води до нищо добро напоследък — успя да скалъпи най-после изречението Тото. Истината беше, че е уплашен до смърт, защото изобщо не виждаше мъжа, а съзнаваше, че самият той се очертава ясно на светлината откъм входа на тунела, също като осочовеците преди малко.